Последния път, когато се обърнах към тази книга, събитията изобщо не се развиха добре. А сега, когато знам, че Роман е свързан с нея… Е, вече съм сигурна, че не мога да й имам доверие. Защото, ако той наистина е отговорен за попадането й в ръцете ми, като я чета и използвам, ще стана (за пореден път!) пионка в играта му. От друга страна, ако той има влияние върху тези пожълтели страници, може би в тях е скрита някаква следа, някакъв знак за това как ще свърши играта му. Може би ще разбера как точно възнамерява да спечели.
Възможно е дори — точно както при „Хрониките на Акаша“ в Съмърленд — и тук да е достатъчно да задам правилния въпрос.
Има обаче една основна отлика. „Хрониките на Акаша“ допускат в пределите на храмовете си само онези, които наистина заслужават тази чест, докато за разчитането на „Книгата на сенките“ човек се нуждае единствено от код, последван от кодиран въпрос (за предпочитане римуван).
Затова тихо произнасям стихчето, на което ме научиха Роми и Райни:
Вълшебен свят — и посред него тази книга е сега;
за нея сме избрани ние — и се завръщаме дома.
В мистичното царство ще намерим своето място,
да надникнем в нея и разкрием тайни спящи.
След това трескаво се опитвам да измисля някакъв добър римуван въпрос, с който да разбия кода на Роман. Само че съзнанието ми остава напълно пусто, а „Книгата на сенките“ си седи кротко пред мен и отказва да разкрие тайните си. Не научавам абсолютно нищо ново.
Въздъхвам и се отпускам назад на стола си. Започвам да се въртя на него и да разглеждам стаята. По стената са окачени най-различни картини и тотемни изображения, маски и пана, по лавиците има стотици книги. Това помещение е изпълнено с потенциал, съдържа всички необходими съставки за най-невероятните заклинания, които биха могли да хрумнат на някого. Въпреки това нищо от видяното не ме вдъхновява, нито ми помага по какъвто и да било начин. А истината е, че нямам повече време за губене. Лятото скоро ще си отиде, а аз трябва да измисля нещо — защото не мога да продължа до безкрайност да избягвам Деймън.
Деймън.
Притискам ръце към лицето си. Няма да позволя на сълзите ми да потекат. Ще ги върна обратно — насила, ако е необходимо.
Не съм го виждала от онзи ден, когато на връщане от партито на Майлс изскочих от колата и отидох в Съмърленд. Не отговарях на обажданията му. Не отварях вратата, когато ми звънеше. Почти не забелязвам безбройните букети от червени лалета, които изпълват стаята ми и в момента. Зная, че не ги заслужавам, не заслужавам него. Не и преди да съм открила разрешението. Трябва да намеря начин да го помоля за помощ, ако трябва, дори да накарам Джуд да го помоли. Всеки път, когато опитвам обаче, звярът се намесва. Отказва да позволи намеса, пречи на всичко, което би могло да застане между Роман и мен.
По-лошото е, че всъщност не времето ми изтича — свършват местата, където бих могла да открия така необходимия ми отговор. Всички търсения на Джуд се увенчаха с неуспех, както и всичко, което опитах досега — пълен провал. А ако мога да съдя по случилото се снощи, проблемът само ще се влошава.
Отворих очите си в притъмнялата стая. Гъстата крайбрежна мъгла не позволяваше дори на най-тънкия лъч лунна светлина да проникне през нея. Въпреки това станах от леглото и се измъкнах от дома си — боса, облечена само в тънката си, почти прозрачна памучна нощница. Посоката бе ясна, целта — също. Бях привлечена към къщата на Роман като сомнамбул — приличах на някоя от твърде пламенните невести на Дракула.
Движех се бързо през тихите пусти улици. Спрях едва когато стигнах пред прозореца му. Сниших се към земята, пропълзях до него и надникнах през пролуката в пердетата. Веднага усетих нейното присъствие. Сигурна бях, че е там, някъде вътре, и се наслаждава на онова, което ми принадлежи.
Главата ми бе замаяна, мислите ми бяха в пълен хаос, а цялото ми тяло пулсираше, чак до болка, от незадоволените нужди и незаситения глад. Чудовището бушуваше в мен и ме притискаше — да спра да мисля и да започна да се движа — просто да се хвърля напред, да разбия вратата и да се отърва от нея. Всъщност точно това се канех да направя — да се втурна вътре — когато и тя ме усети. Впусна се към прозореца с леден и твърд поглед, който бе толкова заплашителен, че ми подейства като плесница и поне за кратко ме извади от транса. Напомни ми коя съм… коя е тя… и какво ще изгубим, ако позволя на звяра да спечели.