И преди да имам време да размисля, се затичах. Тичах с всички сили по целия път до дома и обратно в леглото си, където се проснах потна, трепереща — и започнах да се боря с чудовището, и да се опитвам да изкореня тъмния пламък, надигнал се в мен.
Пламък, който се разгаря все по-силен, по-ярък и по-изискващ с всеки изминал ден.
Огън, който е така ненаситен, че ще погълне всичко по пътя си — и малката искрица разум, която ми остава, крехката ми връзка с бъдещето, което жадувам, и всичко друго, каквото и да е то, застанало като преграда между Роман и мен.
Точно преди да изпадна в унеса, който напоследък приемам за сън, осъзнах най-страшното: че по времето, когато това ще се случи, вече ще съм толкова далеч, все едно ще съм мъртва. И няма да осъзная падението си.
Джуд влиза в стаята и се отпуска на стола. Многозначителното му изражение подчертава, че го прави нарочно — иска да бъде забелязан.
— Как мина? — измърморвам и повдигам глава от бюрото, на което я бях отпуснала през последния час.
Ръцете ми все още се тресат, краката ми треперят, още не мога да преборя съкрушителната нужда, която вече определя всичките ми действия.
— Бих могъл да попитам същото. — Той ме оглежда внимателно. — Някакъв напредък?
Свивам рамене. После простенвам. Това би трябвало да е достатъчно като отговор, поне според мен. Старая се да не помръдвам ръце от скута си, където не може да ги види. Не искам да забележи колко силно треперят.
— Все още ли се опитваш да разбиеш кода?
Стрелвам го с поглед, после затварям очи и поклащам глава. Отказах се от книгата. До този момент използването й само влошаваше нещата.
— И аз не успях да открия нищо, но въпреки това бих се радвал да опитам отново, ако все още искаш помощта ми.
С една дума — да. Наистина искам да ми помогне. Бих приела всяка предложена помощ. Сега обаче чудовището ме е превзело напълно и не позволява на думите да напуснат устните ми. Гърлото ми е свито и пари толкова силно, че само мълчанието го успокоява.
— Нещо римувано ли е? — Джуд отказва да изостави темата.
Поклащам глава. Все още не мога да продумам и дума.
Той обаче само свива рамене. Отказът ми да продължа в тази посока изобщо не го обезкуражава.
— Доста съм добър в напевите… независимо че не звучи особено скромно. Впрочем аз и рецитирам добре — искаш ли да ме чуеш?
Затварям очи. Искам просто да продължи нататък.
— Умно решение — усмихва се той, без изобщо да забелязва какво преживявам в момента.
Преструва се, че изтрива въображаеми капки пот от челото си с превързаната си ръка — което на свой ред ми напомня, че ме помоли да го откарам.
Изправям се, като очаквам да ме последва. Той обаче остава на мястото си и продължава да ме гледа — толкова напрегнато и настойчиво, че успявам само да изграча:
— Какво? Какво има? Да не би Райли да е тук?
Той поклаща глава, при което кичурите му се залюляват покрай лицето и отлитат на гърба му, а срещу мен блясват поразителните му синьо-зелени очи.
— Не съм я виждал от известно време насам — отвръща той с наклонена глава и малко тъжен поглед, прикован в моя. — Признавам, че от време на време се опитвам да я достигна, но не успявам.
После философски свива рамене:
— Предполагам, че не иска да разговаряме повече.
Смръщвам вежди, защото изобщо не съм съгласна с него.
През последните дни Райли ми изпрати твърде много загадъчни послания, така че се съмнявам да е вярно. Определено имам чувството, че много иска да я достигнат и да разговаря.
— Смяташ ли, че евентуално… — млъквам, защото не ми се иска да кажа нещо смешно.
После обаче решавам, че не ми пука. Вече неведнъж съм се правила на глупачка пред Джуд, един път повече или по-малко няма значение.
— Смяташ ли, че е възможно да не може да премине?
Той ме поглежда и сякаш се кани да отговори, но аз повдигам показалец и го спирам:
— Нямам предвид „не може“ в смисъл, че не е в състояние или не може да открие начин да го направи, а по-скоро… Не знам, може би просто не й се позволява да премине? Може би някой или нещо я спира?