Устните му леко помръдват, сякаш сдържа нещо; в крайна сметка обаче просто поклаща глава и впива невероятните си морскозелени очи в моите. Разбирам, че се опитва да проникне през защитата ми, да установи контакт, но от това няма полза. Невъзможно е, защото аз вече съм изгубена. В момента се давя и съвсем скоро изобщо няма да ме има.
— Наистина смятам, че трябва да излезеш и да се разходиш малко на чист въздух, да подишаш малко и да се разсееш. Вярвай ми, направо ще се изумиш от това колко по-добре ще се почувстваш!
Само че, колкото и добре да звучи това, колкото и благородни да са намеренията му, аз знам истината. Знам какво ще се случи. Навън е последното място, на което бих искала да бъда. Защото там е Роман, който се приближава все повече с всяка изминала секунда. А пък и… нямах предвид точно това, когато казах, че трябва да тръгваме. И макар че не съм го обмислила добре, нито съм преценила всички „за“ и „против“ — не че нямах достатъчно възможности, откакто идеята ми хрумна за първи път преди няколко дни — сега няма време за това. Тръгваме двамата, при това веднага. Защото, каквото и да се случи там, би било много по-зле да останем тук.
Сърцето ми се блъска в гърдите, пулсът ми е толкова ускорен, че го усещам като постоянно бучене в ушите си — и всичко това само защото Роман идва към мен. Така че стисвам по-здраво ръката на Джуд и започвам да се моля — независимо че всичко е против мен и че се провалих във всичко останало — този път да успея да се справя.
Надявам се да стигна единственото място, където все още съм себе си.
Срещам тревожния му и объркан поглед. Знам, че ако не го направя много бързо, ще бъде прекалено късно за мен.
За всички ни ще бъде твърде късно.
Защото ще отида при Роман.
И ще бъда с него.
Черната магия ще победи.
Гласът ми, когато се обръщам към него, е дрезгав и треперещ:
— Знам, че молбата ми ще прозвучи откачено, но искам да затвориш очи и да си представиш портал от блещукаща златна светлина, издигащ се точно пред теб. Съсредоточи цялата си сила в това и не задавай въпроси. Просто ми се довери.
Шестнайсета глава
Изхвърчаме с препъване от портала — заедно, рамо до рамо. Приземяваме се на прекрасната избуяла трева и веднага скачаме на крака. Аз на секундата се обръщам към Джуд и посочвам ръцете му:
— Виж!
Той поглежда надолу и очите му се разширяват. Мести ги невярващо между мен и голите си, съвсем здрави ръце. Не разбира какво се случва и това му личи.
— Сигурна съм, че докато си изучавал свръхестественото, все някъде се е споменавало за Съмърленд? — питам го с усмивка.
И лицето, и ръцете ми се повдигат… всъщност всичко е приповдигнато и по-леко… освободено от чудовището в мен… дори да е за съвсем кратко.
Той се оглежда край себе си, наднича през проблясващата и трептяща мъгла към пулсиращите дървета, чиито клони са натежали от сочни зрели плодове, докосва ярките разноцветни цветя, които сякаш танцуват в омарата, вглежда се в стремително течащия поток с цветовете на дъгата.
— Това ли е? — На лицето му е изписано благоговение. — Значи наистина съществува?
Кимам леко. Макар да изпитвах опасения дали е правилно да го водя тук, сега те напълно изчезнаха. Това, че идването на Ава се оказа лоша идея, съвсем не значи, че същото ще се случи и при Джуд. Те са напълно различни. Той е различен. Много по-напреднал, отколкото тя някога ще бъде.
— Защо те доведох тук ли? — Разсмивам се, моментално разгадала въпроса, още преди да го е задал.
И му отвръщам наум:
За да те излекувам, разбира се!
Постаравам се, разбира се, да скрия другата, много по-належаща причина — а именно, да излекувам себе си.
Мислите са енергия, — добавям, забелязала изненаданото му изражение. — Можеш да ги усетиш, да ги чуеш — дори да създаваш чрез тях. Ако предпочиташ обаче да се върнем в болницата, с удоволствие ще издигна портала отново и ще…
Той ме поглежда и отваря уста да отговори. Почти веднага обаче променя намеренията си и решава вместо това да си помисли отговора. Първо затваря очи, сякаш се опитва да се съсредоточи, но осъзнава, че тук всичко е пределно лесно и става без усилия. Така че просто ме поглежда право в очите, а думите прелитат директно от неговия ум в моя:
Не мога да повярвам, че чака толкова време, преди да ме доведеш. И нарочно си ме оставила да страдам така, а си могла да ми го спестиш!