Разсмивам се и кимам в съгласие. Разбира се, наясно съм, че най-добрият начин да го компенсирам е да му покажа какво друго е възможно тук.
— Затвори очи — нареждам му и се изчервявам, когато той се подчинява, без да се поколебае дори за миг — толкова пълно доверие ми има в момента. — Сега си намисли нещо, което желаеш. Може да бъде всичко, каквото и да е, само трябва да си сигурен, че наистина го искаш, защото след миг то ще е твое. Готов ли си?
Едва съм успяла да завърша, когато се озовавам седнала на невероятен плаж, покрит с фин розов пясък, и загледана в прекрасен син океан, в който Джуд гребе върху дъската си и гони най-красивите възможни вълни.
— Видя ли това? — подвиква ми той след поредната вълна и се втурва още по-навътре. — Удивително! Просто не е за вярване! Сигурна ли си, че не сънувам?
Усмихвам се, защото още ясно си спомням първото си пътуване до Съмърленд и колко бях очарована. Всъщност няма значение колко пъти се връщам — усещането да проявяваш в такива мащаби е наистина чудесно, истинско вълшебство.
— Не сънуваш — уверявам го с усмивка, а той започва да се приближава към брега.
Изправя се пред мен, а аз мързеливо наблюдавам капките солена вода, които се стичат от косата му надолу по гърдите и изчезват под ластика на сиво-черните му шорти. Изведнъж ме завладява спокойствие — онова нежно, умиротворяващо и кротко чувство, което винаги изпитвам в близост до него. Бързо отклонявам поглед и подхвърлям:
— Вярвай ми, това е много по-хубаво от сън.
Всъщност си мисля, че напоследък повечето ми сънища се превръщат в кошмари и съответно много неща са по-добри от сънищата.
— Е, какво следва? — Той пуска дъската за сърф върху пясъка и ми отправя въпросителен поглед.
Свивам рамене: Това си е твоят момент, така че ти решаваш. Каквото и да пожелаеш да опиташ, аз нямам нищо против. Опитвам се да се държа като човек, който наистина иска да помогне и да му окаже подкрепа. В действителност, колкото по-дълго остане той, толкова по-добре за мен, защото ще имам извинение да избегна завръщането на земята, където в засада ме чакат всичките ми проблеми.
Той си поема дълбоко въздух и затваря очи. Дъската и плажът изчезват, а вместо тях се появява пистата „Индианаполис Мотор Спидуей“. Джуд кара болида си с почти свръхзвукова скорост, а аз седя на трибуните високо над него и (малко вяло) го аплодирам. Точно когато си мисля, че няма да издържа още една монотонна обиколка, сцената отново се променя. Озоваваме се седнали в очарователно кафене на пристанището на Сидни, от което се разкрива великолепна гледка към моста, водата и сградата на операта зад тях. Той повдига чашата си към мен, а аз го закачам:
— Не мислех, че си падаш по автомобилни състезания.
Джуд свива рамене:
— Не съм кой знае какъв фен. Но пък смятам, че всяко нещо трябва да се опита, ако ти се удаде възможност. Не си ли съгласна?
Отпивам от газираната си вода и смръщвам лице, защото е прекалено сладка. Определено предпочитам леко горчивия вкус на еликсира. В следващия миг проблясващите австралийски води са заменени от обширни поля с лалета, вятърни мелници и канали — гледка, която може да означава само едно.
— Амстердам? — задъхвам се леко.
Думата потрепва в гърлото ми. През ума ми като светкавица се стрелват образи от споделеното ни минало — от времето, когато той е бил Бастиан де Коол, а аз — неговата муза. Не мога да не се запитам дали и той по някакъв начин не усеща тази връзка. Сега, когато сме тук, тези далечни спомени сякаш се връщат, макар при мен в действителност това никога да не се е получавало.
Той свива рамене, учуден от реакцията ми:
— Никога не съм бил там. Помислих си, че може да е забавно. Но ако предпочиташ да проявя някое друго място…
И преди да успея да възразя, да му кажа да се наслаждава на тази фантазия толкова дълго, колкото желае, се оказвам в гондола, плаваща по каналите на Венеция. Облечена съм в пищна рокля в бледорозово и кремаво, а на врата ми проблесват няколко тежки огърлици. Изтегнала съм се на купчина възглавници от тъмночервено кадифе и наблюдавам великолепните сгради, покрай които преминаваме. От време на време хвърлям поглед и към Джуд, който сега носи типичните за гондолиер дрехи — черни панталони, раирана риза и сламена шапка — и умело направлява гондолата по спокойните водни улици.
— Ей, много си добър в това! — разсмивам се.