Наистина искам да забравим странното ми поведение преди малко, когато бяхме в Холандия. Най-добре е да се съсредоточим в настоящето. Именно това и правя — затварям очи и добавям съвсем лекичък бриз — намек за вятър, който обаче се оказва достатъчно силен, за да изпрати шапката му право във водата.
— Това е толкова естествено — промълвява той леко замислено и моментално проявява нова шапка върху главата си. — Сигурно съм бил лодкар в някой от предишните си животи, може би имам несвършена работа зад гърба си.
После спира и се обляга на греблото за малко.
— Имам предвид, че ако наистина се раждаме, за да поправим грешките от миналото си и да се придвижим по-близо до просветлението, тогава може би някога… много отдавна, вероятно… съм карал в гондолата си някоя прекрасна девойка като теб и толкова съм се разсеял от красотата й, че сме паднали в канала и някой се е удавил.
— Кой се е удавил? — го питам с глас, внезапно станал нервен и дрезгав.
Въпросът прозвучава сериозно — много по-сериозно, отколкото възнамерявах.
— Аз — въздъхва той драматично и после през смях добавя: — Че кой друг? Красавицата, както изглежда, била спасена своевременно от висок, мургав и красив благородник с високо потекло и несравнимо богатство, който — както често се случва — случайно минавал наблизо със своята много по-голяма лодка. И така, той бързо я издърпал на борда, помогнал й да се подсуши и я стоплил. Пфу, като се замисля, вероятно дори я е съживил с перфектно изпълнено дишане уста в уста. После я засипал не само с проявите си на внимание, но и с купища един от друг по-скъпи подаръци. Така че в крайна сметка тя спряла да се прави на труднодостъпна и се съгласила да се омъжи за него. И знаеш ли как свършва тази история?
Поклащам глава отрицателно. Гърлото ми се е свило и пари. Не съм в състояние да говоря. Наясно съм, че възприема тази измислица като безобидна приказка. Не мога обаче да се отърся от усещането, че точно тази конкретна приказка е много по-близо до истината, отколкото той предполага.
— Ами, те двамата живели дълго и охолно и били много, много щастливи. Доживели до дълбоки старини и след смъртта си се преродили, за да могат да се насладят на удоволствието да се открият отново и пак да изживеят историята.
— А гондолиерът? Какво станало с него… с теб? — питам го, без да съм напълно сигурна, че искам да чуя отговора. — Предполагам, че има някаква награда, когато си помогнал на някого да се събере с духовната си половинка?
Той свива рамене и отклонява погледа си, като се прави, че е много зает с управлението на гондолата.
— Гондолиерът е обречен да повтаря една и съща покъртителна и будеща съжаление съдба — винаги да копнее за нещо, което принадлежи на друг. Един и същи сценарий, с различни декори, време и място. Това е историята на живота ми… или на животите ми, както може би ще се окаже.
Макар че се разсмива, определено не усещам покана да се присъединя към смеха му. Той е самотен, неприветлив, прекалено натежал от истини, че да остави пространство за действителен хумор. Кратката история, която съчини, е толкова близо до истината за него и мен, че дори не мога да отрека. Нямам сили да говоря.
Погледът ми се плъзва уплашено по него. Чудя се дали трябва да му разкажа за себе си… за нас… само че с какво би ни помогнало това? Може би Деймън бе прав, когато каза, че не ни е писано да си спомняме предишните си животи и не ни е дадено да ги разчитаме като отворена книга. Всеки от нас си носи кармата, има си собствени препятствия, които да преодолява, а пък аз — независимо дали ми харесва или не — явно съм една от пречките по пътя на Джуд.
Прочиствам си гърлото, най-сетне взела решение. Смятам да сложа точка на този разговор и да се насоча към третата причина за идването ни тук. Онази, за която изобщо не се бях сетила до този миг. Надявам се и двамата да можем да извлечем полза от това, а не да правя поредната грандиозна грешка.
— Какво ще кажеш да зарежем това място? Има още нещо, което искам да ти покажа.
— Място, което е по-добро от това тук? — Той измъква греблото от водата и го размахва щастливо над главата си.
Кимам леко, затварям очи и бързо ни връщам на обширното ароматно поле. Джуд се приземява, облечен отново в старите си избелели дънки, тениска с щампа на мантрата „Ом“ и чехли. Моята разкошна рокля също изчезва, заменена от съвсем къси дънкови панталонки, потник и сандали.
Тръгваме покрай потока, после по асфалтовия път, минаваме по алеята и накрая поемаме по булеварда, който ни отвежда до Великите зали на познанието.