Обръщам се към него и заявявам:
— Трябва да ти призная нещо.
Той повдига вежди в израз на очакване.
— Н-не… не те доведох тук само за да те излекувам.
Той спира за миг и ме поглежда особено. Аз също млъквам. Поемам си дълбоко въздух: това е шансът ми. Тук е единственото място, където бих могла да кажа нещо подобно с изправени рамене и вдигната брадичка.
— Всъщност има нещо, което бих искала да направиш… нещо за мен.
— Добре… — Очите му са нежни и търпеливо ме изчакват да събера сили и да кажа, каквото възнамерявам.
— Разбираш ли, става въпрос за… — Започвам неспокойно да въртя гривната си с кристалната подкова, за да прикрия факта, че не мога да го погледна в очите. — Ами… напоследък магията, за която ти разказах… заклинанието, което направих… се влошава. Когато съм тук, сякаш съм добре. Когато обаче се върна на земята, всичко се разпада. Ставам пълна развалина. Като болест е. Обсебена съм от мисли за Роман. Може и да не си забелязал, но външността ми напоследък отразява вътрешното ми състояние. Отслабвам, не мога да спя и няма как да го избегна. Вкъщи, на земята, изглеждам ужасно. Обаче всеки път, когато се опитам да разкажа на Деймън за това или да го помоля за помощ — по дяволите, дори когато се опитвам да накарам теб да го помолиш да ми помогне — ами, заклинанието взема надмощие… черната магия, тя… или може би трябва да кажа чудовището, защото така го наричам напоследък… не ми позволява да говоря. Сякаш не иска да позволи на нищо да застане между мен и Роман. Когато обаче съм тук, в Съмърленд, не може да ме спре. Това е единственото място, където отново мога да бъда себе си. Затова си помислих, че ако те доведа тук, ти би могъл да…
— Добре, а защо просто не взе Деймън със себе си? Не разбирам.
Той леко накланя главата си на една страна и се вглежда в мен.
— Защото не иска да дойде — въздъхвам аз, свела поглед към краката си. — Знае, че нещо не е наред, че имам някакъв проблем, но смята, че просто съм пристрастена към Съмърленд или… или нещо такова — и затова искам да ме придружи. Както и да е — той отказа да дойде с мен, а аз не съм в състояние да му разкрия истината, когато съм там. Което пък е причината той да не желае да промени мнението си. И заради това… ами, как да кажа… като че ли отдавна… мина много време, откакто го видях за последно.
Преглъщам мъчително. Гласът ми се пречупва и млъквам, защото разпознавам отчаянието в него.
— Е, и? Каква е моята роля в тази ситуация? — Поглежда ме Джуд. — Искаш да се върна на земята и да му обясня?
— Не — заявявам твърдо и изправям рамене. — Или поне не още. Първо искам да те заведа на едно място… и ако успееш да влезеш вътре…
Поглеждам го решително. Независимо от минималните шансове, все още се надявам, че ще може да го направи.
— Ако успееш, бих искала да потърсиш помощ вместо мен, да откриеш разрешение за моя проблем. Знам, че звучи откачено, но е достатъчно просто да пожелаеш да научиш отговора и той ще ти се разкрие — за каквото и да става въпрос. Бих го направила и сама, ако можех, но… аз… аз вече не съм добре дошла там.
Той ме измерва с поглед, след което кимва и отново тръгва до мен.
— И така, къде е това?
Проследява посоката, в която сочи пръстът ми, и на лицето му се изписва страхопочитание. С впит във величествената сграда пред нас поглед, той прошепва:
— Значи е истина!
Очите му грейват и той хуква нагоре, като прескача по няколко стъпала наведнъж. А аз оставам зад него с увиснала челюст и безпомощно, и недоумяващо гледам как вратите се разтварят пред него. Преди да успея да кажа или да направя нещо, Джуд хлътва вътре и ме оставя сама.
Вратите, които се затръшнаха пред мен, го приветстваха в Храма.
За втори път се смъквам сломена върху мраморните стъпала. Отново съм отхвърлена, заключена отвън. Чудя се колко ли време ще мине, преди той да приключи с онова — каквото и да е то — което възнамерява да прави вътре. Знам, че може да продължи много дълго. Великите храмове на познанието имат прекалено голяма привлекателна сила, за да успее, който и да било — а особено новопокръстен като него — да им устои.
Скачам на крака и се отърсвам. Отказвам да седя отвън и да се правя на губеща — дори и наистина да съм такава. Вместо това решавам да огледам наоколо, да проуча околностите. Когато съм идвала тук досега, винаги е било с определена цел. А и винаги бързах, затова така и не отделих време да се разходя.