Знам, че мога да пътувам, с каквото си поискам — с метро, с автомобил, по дяволите, даже на розов слон мога да се кача, ако пожелая — тук не съществуват ограничения. Накрая решавам, че предпочитам кон, така че го проявявам. Много прилича на онзи, който яздих с Деймън, когато за първи път ме подмами тук, само полът му е различен.
Скачам на гърба на кобилата и се намествам на седлото. Прокарвам длан по меката й копринена грива и надолу по врата й. Тихичко и успокоително гукам в ухото й и я подканвам да потегли с нежно смушкване в хълбоците. Тя се подчинява и двете се отправяме на бавна мързелива разходка без определена посока и цел. Спомням си, че веднъж близначките ми казаха, че Съмърленд е изграден с помощта на човешките желания. За да видиш нещо, да направиш нещо, да получиш, изпиташ или посетиш нещо — най-напред трябва да го пожелаеш.
Спирам кобилата и затварям очи. Възнамерявам да пожелая отговорите, които търся.
Само че се оказва, че Съмърленд няма да се поддаде толкова лесно на опита ми за измама. Всъщност не се случва нищо, само превозното ми средство силно се отегчава и ми го показва чрез пръхтене, размахване на опашка и риене с копита в земята. Затова си поемам дълбоко въздух и опитвам нещо друго. Пожелавам да разбера кое от всичките неща тук — от кината, галериите, козметичните и фризьорските салони, големите красиви сгради с историческа и архитектурна стойност… кое е онова, което още не съм видяла, а не бива да пропускам?
Кое е мястото, което наистина искам да видя?
И преди да се усетя, кобилата ме понася в галоп обратно. Гривата й се развява покрай лицето ми, опашката й се размахва, ушите й са притиснати назад към главата. Налага ми се да сграбча и здраво да стисна юздите, ако ми е мил животът. Пейзажът се размазва и слива в многоцветно шумно петно, покрай което профучавам, приведена ниско към гърба й и присвила очи заради вихрушката наоколо. Придвижваме се през непознати за мен територии и за секунди изминаваме огромно разстояние, след което тя рязко спира. Това става толкова неочаквано, че изпускам юздите, прелетявам над главата й и се приземявам в калта.
Кобилата изцвилва високо и се изправя на задните си крака. Размахва копита във въздуха, след което ги отпуска с гръмотевичен тропот на земята. Започва да пръхти и полека се отдръпва назад. Аз се изправям със залитане, бавно и внимателно. Не искам да направя нещо изненадващо, което да я стресне още повече.
Не съм свикнала да се занимавам с коне, само с кучета, но предполагам, че и при тях човек трябва да действа по същия начин. Снижавам гласа си и твърдо, и спокойно й нареждам с насочен напред пръст:
— Стой!
Тя ме поглежда с присвити назад уши. Определено не харесва плана ми.
Преглъщам буцата в гърлото си, потискам страха си и допълвам:
— Остани на място. Недей да се отдръпваш!
Наясно съм, че едва ли ще имам особена полза от нея, ако тук ме очаква истинска заплаха, но въпреки това не искам да оставам сама в това усойно и зловещо място и я хващам за юздите.
Хвърлям поглед към панталонките си, които са покрити с кал, затварям очи и се опитвам да ги заменя, но нищо не се случва. Не успявам даже да ги изчистя, нито пък себе си. Оставам си абсолютно същата. Мигновената материализация не действа тук.
Поемам си дълбоко въздух и се насилвам да запазя спокойствие. Аз самата искам да напусна тази територия поне толкова, колкото и конят ми, само че знам, че има някаква причина да бъда изпратена тук. Със сигурност има нещо, което трябва да видя, затова вземам трудното решение да остана още малко.
Присвивам очи и внимателно оглеждам околността. Вместо да е изпълнено с обичайното меко златисто сияние, небето над тази местност е надвиснало ниско, мрачно и сиво. Вместо проблясващата лека омара, с която съм свикнала, тук се излива непрекъснат порой, който превръща земята в кал. Тя е толкова подгизнала, че не ми се вярва изобщо някога да изсъхва. Ако може обаче да се съди по оголените дървета, които я покриват и по които не виждам зеленина, тя явно не предоставя никакви хранителни вещества. Сякаш дъждът, който се излива отгоре й, е отровен и я превръща в напукана безплодна пустиня.
Пристъпвам напред, решена да разгадая посланието и да разбера защо съм тук. Една крачка обаче е достатъчна, за да потъна в калта, която изведнъж поглъща краката ми чак до коленете. Тогава си казвам, че мога да оставя коня да избира пътя, и се качвам на него. Но независимо от нежните ми увещания, колкото и да шепна в ухото й, и каквито и команди да й давам, кобилата отказва да продължи нататък. В съзнанието й има само една желана посока — и тя е назад, към мястото, откъдето дойдохме. В крайна сметка се отказвам, отпускам юздата и й връщам контрола.