Преглъщам мъчително. Очите ми се стрелкат между него и вратата и усещам, че пулсът ми се ускорява, а сърцето ми започва да бие по-бързо. Разбирам, дори без да го питам, че те са живели тук — това е мястото, където Роми и Райни са прекарали последните триста години.
Въпреки това ми се иска да го чуя изречено на глас, просто за потвърждение, така че питам:
— Наистина ли… „близначки“ ли казахте?
Усещам замайване, а мислите ми бясно препускат. Оглеждам обикновената, но определено позната къщурка — изглежда съвсем същата като онази, която мярнах във видението си. Това се случи в онзи първи ден, когато ги открих в дома на Ава. Тогава сграбчих ръката на Роми и пред мен се разкри историята на целия им живот. В ума ми се заредиха купчина объркани картини — тази къща… леля им… гоненията и процесите срещу салемските вещици, от които тя искаше да ги предпази, а всичко това води до тук.
— Роми и Райни — кимва той.
После ме поглежда, а аз си мисля, че с яркочервените си бузи, големия топчест нос и внимателните си очи прилича на материализирана фигура на нещо нереално, на проявено въплъщение на типичния възрастен англичанин, който се връща развеселен от кръчмата. Само че той не потрепва, нито започва ту да се появява, ту да изчезва. Стои си пред мен със същата приятелска усмивка на лицето и разбирам, че е съвсем истински. Може би е жив, а може и да е мъртъв — за това не съм съвсем сигурна — но пък определено и със сигурност е истински.
— Тях търсиш, не е ли тъй?
Кимвам в потвърждение, макар че аз самата не съм напълно сигурна. Тях ли търся? Затова ли съм тук? Поглеждам го, а той отвръща на погледа ми с толкова особено изражение, че трепвам и нервно се изхилвам. После прочиствам гърло, за да имам време да се съвзема, и отговарям:
— Просто съжалявам, че не са тук. Надявах се да се видя с тях.
Той кимва за пореден път, сякаш наистина разбира и му е неприятно заради затрудненото положение, в което съм изпаднала. Обляга се с две ръце на бастуна си и заявява:
— Госпожата и аз много се привързахме към тях. Ний заедно пристигнахме тук, по едно и също време почти. Ама не можем да решим дали накрай са минали по онзи мост и вече са оттатък, или пък са се върнали обратно у дома. Ти как мислиш, госпойце?
Стисвам устни и повдигам рамене. Не искам да разкривам, че вече зная отговора на този въпрос, така че изпитвам облекчение, когато той се отказва да ме разпитва повече.
— Госпожата се кълне, че са преминали по моста. Вика, че тез хлапачки са се уморили да чакат оня, дето чакат — който и да е той. Аз обаче мисля друго. Райни би отишла, ама нивга не би могла да убеди таз нейна сестричка, Роми. Да, определено е упорита кат муле, няма спор!
Хвърлям му кос поглед. Сигурна съм, че не съм го разбрала добре:
— Момент… само секунда. Имате предвид, че Райни е упоритата, нали? Роми е по-милата, тя е по-добра и спокойна.
Очаквам да кимне, обаче той само ме поглежда странно, точно както преди, и забива върха на бастуна си по-дълбоко в пръстта.
— Казах, каквото исках да кажа, о, да. Е, приятен ден, госпойце!
Стоя и наблюдавам как се отдалечава с вдигната глава и изправен гръб. Размахва щастливо бастуна си напред-назад, а аз стърча на мястото си и се питам защо така внезапно реши да си тръгне. Дали не го обидих с въпроса си?
В крайна сметка той все пак изобщо не е млад, а пък близначките наистина са съвсем идентични — или поне със сигурност са били, докато са живеели тук и всеки ден са се обличали с онези еднакви училищни униформи. Всъщност не съм много сигурна какви са били дрехите им, преди Райли да се заеме с тях. Въпреки това той беше толкова уверен, така категоричен, че започвам да се чудя дали пък аз не съм сбъркала. Или пък злобната, подла и обидчива като разглезено хлапе Райни е образ, който пази само за мен?
С надеждата, че все още може да ме чуе, подвиквам:
— Господине, ъ-ъ… извинете, но… дали ще е проблем да вляза и да огледам? Обещавам да не пипам нищо.
Той се обръща и жизнерадостно размахва бастуна си:
— Моля, влизай! Няма нищо там, дет’ да не може да се замени.
После се обръща и продължава по пътя си, а пък аз бутвам вратата и влизам в къщурката. Правя една крачка и стъпвам върху семпла червена черга, която смекчава скърцането на стария дървен под краката ми. Спирам за кратко, за да могат очите ми да се приспособят към слабата светлина, след което оглеждам голямата квадратна стая, в която се намирам. Из нея са разпръснати няколко неудобни на вид стола с прави облегалки, една неголяма маса и дървен люлеещ се стол, разположен до каменна камина, в която наскоро е пален огън. Проумявам, че се намирам в точно копие на света, от който Роми и Райни са избягали. Избягали са, но са го пресъздали тук — само че без характерните за него лицемерие, лъжи и хладнокръвна жестокост.