Въздухът се променя, сякаш зареден с електричество от самото му присъствие; погледът му разпраща тръпки по кожата ми, тялото ми започва да гори. А когато отварям очи и срещам неговите, ме изпълват същите чувства, както първия път, когато се срещнахме на паркинга в училище. Моментът е магически, завладяващ, предавам се моментално и напълно. Слънцето, залязващо зад гърба му, го обгръща в пламтящ ореол от златно, оранжево и червено, които сякаш бликат от тялото му. Опитвам се да задържа този миг колкото мога по-дълго — наистина не искам да свършва. Знам чудесно, че когато това се случи — въпрос на съвсем кратко време — всичко отново ще помръкне и аз ще спра да се чувствам по този начин, ще престана да виждам и усещам него по този начин.
Той сяда на люлката до мен и на свой ред полита високо в небето, като веднага синхронизира движението й с моята. И двамата започваме да пикираме заедно на умопомрачителна, невероятна височина, после се спускаме рязко надолу — това прилича на метафора, на олицетворение на връзката ни през последните четиристотин години.
След това обаче ме поглежда с изписано на лицето въпросително очакване, а аз знам, че ще го разочаровам. Причината, поради която дойдох тук, е различна от онази, за която мисли той.
Поемам си дълбоко въздух и проговарям с усилие:
— Виж какво — обръщам се към него. — Наясно съм, че нещата в момента са малко… напрегнати и принудени…
Млъквам за миг, защото описанието не е особено подходящо. Трябва обаче да продължа, независимо дали искам.
— Както и да е, трябва да ти кажа. След като ти си тръгна, попаднах на нещо толкова необичайно и странно, че веднага хукнах насам, за да ти съобщя. И ако можем, поне за момента, да оставим останалото настрана. Мисля, че ще ти е интересно да чуеш онова, което искам да ти съобщя.
Той леко накланя главата си на една страна. Изпива ме с поглед, толкова дълбок, тъмен и настойчив, че думите засядат в гърлото ми.
Принудена съм да сведа очи към земята. Бавно очертавам с пръстите на краката си малки кръгове в прахоляка на земята. Думите се точат бавно, мъчително:
— Знам, че това звучи странно и толкова откачено, че вероятно дори няма да ми повярваш в началото… обаче, казвам ти… колкото и невероятно да изглежда, това е чистата и неподправена истина. Видях го със собствените си очи!
Млъквам и той кимва по своя неподражаем начин — търпеливо и окуражаващо, както прави винаги. Тогава пробвам отново, като не спирам да се питам защо съм толкова нервна, при условие, че той е може би единственият човек на тази земя, който наистина ще ме разбере.
— Ами, ти винаги си казвал, че очите са прозорци към душата и огледало към миналото, нали си спомняш? И че можеш да разпознаеш някого от предишен свой живот, стига само да погледнеш в очите му?
Той кима отново — без да бърза заникъде, без да настоява или да показва някакво изражение — сякаш има цялото време на земята и ще ме изчака да кажа каквото имам, както аз намеря за добре.
— Както и да е, мисълта ми беше, че… — Поемам си дълбоко въздух и се моля да не ме сметне за още по-луда, отколкото вече ме мисли, а после изтърсвам: — Ава-е-лелята-на-Роми-и-Райни!
Изстрелвам абсурдното си твърдение толкова бързо, че то прозвучава като една-единствена дълга дума. Деймън продължава да си седи, невъзмутим и спокоен, без да помръдва и без да казва нищо.
— Спомняш ли си, веднъж ти споменах — имах видение за живота им и в него видях леля им? Е, може и да звучи откачено, но въпросната леля сега е Ава. Умряла е по време на процесите срещу салемските вещици и се е преродила в този живот като Ава. — Свивам рамене, защото не знам как да продължа, след като съм изтърсила нещо подобно.
Устните му се извиват съвсем лекичко, а очите му проблеснат по-меко. Той започва бавно да се люлее напред-назад и заявява:
— Знам.