Деймън ме оглежда внимателно и сякаш обмисля нещо. Лицето му е спокойно и сдържано — внушава ми, че напълно ме разбира. Лошото е, че наистина разбира. Осъзнава всичко, много повече от онова, което разкриват тромавите ми неподходящи думи. Схваща прекалено добре.
— И понеже вече така и така бяхме там, реших да го разведа наоколо и да му покажа. Е, в мига, в който видя Храма, той се втурна в него, а останалото, както казват, е история.
Погледите ни се срещат. И на двама ни не убягва иронията на израза… в нашата ситуация и с нашето минало.
— А ти влезе ли с него… в Храма?
Очите му се присвиват толкова, че заприличват на цепки. Гледа ме така, сякаш вече знае, сякаш е наясно, че вече не съм добре дошла в коридорите на познанието — просто иска да го чуе от собствените ми уста. Иска пълно признание за това колко ниско съм паднала и колко съм черна и извратена.
Поемам си дълбоко въздух и небрежно отмятам косата от лицето си:
— Не, аз просто…
Млъквам, като се чудя дали да му разкажа за ездата си до ничията земя. Бързо се отказвам от тази идея, защото ме притеснява мисълта, че тя може би не е истинско място. Може би е отражение на мен самата и на вътрешното ми състояние.
— Аз, ъ-ъ… аз се мотах наоколо и чаках. — Свивам рамене. — Имам предвид, че наистина се отегчих и по някое време дори си помислих да си тръгна, но също така трябваше да се уверя, че ще намери обратния път, така че… ъ-ъ-ъ… просто се разходих и го изчаках.
Кимвам, но ми личи, че го правя насила. Изобщо не съм убедителна.
Разменяме си дълги болезнени погледи. И двамата сме наясно, че лъжа: току-що изнесох най-некадърното представление през живота си. А пък после поради някаква странна и неизвестна за мен причина той ме прегръща. Усещането е за нещо окончателно, все едно приключва с мен и ме отпъжда. Малко е да се каже, че се чувствам разочарована. Миниатюрната, все още запазила разума си искрица в мен се надяваше Деймън да намери начин да ме подмами и аз да му кажа истината — някак да я научи, да се свърши всичко това. Той обаче само ме гледа — толкова дълго, че накрая се обръщам встрани и подмятам:
— Хубаво е, че все още посещаваш Съмърленд въпреки отказа ти да дойдеш с мен.
Знам, че не заслужава подобно отношение, но въпреки това не спирам думите.
Той сграбчва люлката ми и ме придърпва към себе си. Челюстта му е напрегната, пръстите му сграбчват до болка веригата, а думите трудно се промъкват през стиснатите зъби:
— Евър, за Бога — аз не отидох там заради себе си! Направих го заради теб.
Преглъщам мъчително. Колкото и да ми се иска да гледам встрани, не мога. Очите ми са приковани в неговите.
— Опитах се да намеря начин да те достигна, да ти помогна. Държиш се толкова различно, сдържано и отчуждено — изобщо не приличаш на себе си! От дни не сме прекарвали времето си заедно, не и истински. Съвсем очевидно е, че се стараеш да ме избягваш и вече не искаш да бъдеш с мен — поне не тук, на земята.
— Това не е вярно!
Само че гласът ми трепери и е твърде висок, почти крещя. Изобщо не звучи убедително. Въпреки това продължавам, без да се колебая изобщо.
— Ти май не си забелязал, ама аз доста усилено работя напоследък. До този момент лятото ми се състоеше в подреждане на книги, водене на документация и гадаене под псевдонима „Авалон“. Така че, да, наистина — исках през свободното си време да се откъсна за малко от всичко и да избягам, толкова ли е лошо това желание?
Стисвам устни и го поглеждам право в очите. По-голямата част от казаното е истина, просто се питам дали ще разбере кои части не са.
Той обаче само поклаща глава. Не ми вярва и няма да се поддаде, няма да промени мнението си.
— А-ха, ясно. А сега, когато Джуд се чувства добре — след като го излекува с едно пътуване до Съмърленд — чудя се какво ще е следващото ти извинение.
Малко ми остава да ахна. Отклонявам погледа си, изненадана от неочаквания му удар. Същевременно нямам никаква представа какво да отвърна, нито пък какво следва. Подритвам леко някакво камъче. Не съм в състояние да му се доверя и да му разкажа, а съм прекалено уморена, за да измисля нещо друго. Чувствам се като пребита.
— Знаеш ли, преди тук, на земята, изглеждаше толкова сияеща и здрава, колкото днес, когато те видях в Съмърленд.
Преглъщам мъчително и свеждам глава. Не вярвам на ушите си. А пък той безмилостно продължава:
— Знам за магията, Евър. — Гласът му е нисък и тих, почти шепне… защо имам чувството, че крещи? — Зная, че си навлязла твърде дълбоко. Позволи ми да ти помогна.