Краката ми тупкат по асфалта — естествено и без никакви усилия. Профучавам надолу по заоблените полегати хълмове, през които се вие крайбрежната магистрала. Намерението ми е да се отправя директно към къщи, но на разклонението за дома завивам вдясно и хуквам към друго място. По-добро. Място, където се намира всичко, от което имам нужда, всичко, което някога ще искам. Пред погледа ми има само една цел, която съм решила да стигна, независимо от цената. Затова се движа все по-бързо и по-бързо… и стигам там за нула време.
Пред вратата на Роман.
Тялото ми се тресе от желание и очакване. Тъмният пламък в мен се разгаря със страховита сила и заплашва да ме изпепели цялата. Затварям очи. Виждам го. Усещам го.
Роман е вътре.
Всичко, което се иска от мен, е да отворя вратата… и той ще е мой.
Едно плавно движение — и съм вътре. Вратата се блъсва в стената толкова силно, че звукът прокънтява в цялата къща. Прокрадвам се по коридора — бързо, безшумно. Откривам Роман във всекидневната му, седнал на дивана с широко разперени върху облегалката ръце и особено изражение на лицето. Сякаш ме чака.
— Евър — кимва той леко, без изобщо да изглежда изненадан. — Определено имаш проблем с вратите, нали? И тази ли ще ми се наложи да сменям?
Тръгвам към него, без да се колебая. Името му гали устните ми като мъркане. Тялото ми очаква в изнемога хладния допир на погледа му.
Той кима — бавно, сигурно и твърдо, сякаш в отговор на ритъм и звук, доловими само за него. Не крие татуировката си и Уроборос ту проблясва, ту се скрива. Тонът му е сдържан и премерен:
— Хубаво е, че ми дойде на гости, скъпа, но, честно казано, повече ми хареса предния път, когато се отби. Нали се сещаш? Говоря за онзи път, когато беше застанала пред прозореца ми, облечена само в прозрачна нощничка.
Устните му леко се извиват. В следващия миг той пъхва една цигара между тях, запалва я и замислено и дълбоко всмуква дима. После внимателно оформя поредица идеални кръгчета и добавя:
— А пък сега… пфу, не може да се каже, че си в особено добра форма. Всъщност изглеждаш направо… прегладняла. И раздърпана. Какво ще кажеш?
Прокарвам език по устните си и едновременно с това се опитвам да среша косата си с пръсти. Буйната лъскава грива, с която толкова се гордеех доскоро, сега се е превърнала в заплетена като птиче гнездо маса с цъфтящи краища и без никакъв блясък. Трябваше да се погрижа по-добре за себе си, да положа някакви усилия — да си пръсна малко парфюм, да използвам коректор и пудра за петната, да си проявя дрехи, които да подхождат на новата ми, по-слаба фигура. Сгърчвам се под тежестта на погледа му, който грубо обхожда измършавялото ми тяло. Очевидно изобщо не е впечатлен от предлаганото.
— Слушай, миличка, сериозно ти говоря. Ако ще се втурваш тук по този начин, няма да е зле да се постараеш да изглеждаш малко по-представително. Аз не съм Деймън, скъпа. Няма да си легна с първата срещната повлекана, запомни това. Имам си критерии, нали разбираш?
Затварям очи. Готова съм да сторя всичко, само и само да му доставя удоволствие… само и само да бъда с него. Разбирам, че съм успяла, когато виждам разширените му очи и изражението му.
— Дрина?! — прошепва той.
Цигарата се изплъзва измежду пръстите му и прогаря дупка в килима. Роман изобщо не забелязва: твърде е зает да ме гледа. Изпива с очи бялата като сметана кожа, нежните розови устни, пламтящата медночервена коса. А аз коленича пред него, гася цигарата с дългите си фини пръсти и поставям длани на коленете му.
— Божичко, това… това не е възможно… истина ли е?!
Той тръсва глава и започва да разтрива очите си, а после се вглежда в моите, сега изумруденозелени. Толкова силно иска да повярва, че сигурно изпитва физическа болка.
Затварям очи. Опивам се от усещането, че е до мен, от мразовитата тръпка, която присъствието му разпраща по тялото ми. Плъзвам ръце по-нагоре, над коленете му и по бедрата му. Толкова съм близо до получаването на онова, което искам, а после…
После виждам Хевън зад себе си. Очите й хвърлят пламъци, ръцете й са свити в юмруци. Питам се от колко ли време е тук и откога ли ни гледа. Изобщо не съм я чула да влиза, не я усетих даже. Впрочем тя няма никакво значение в случая. Хевън е просто дразнеща пречка, която има неприятния навик непрекъснато да застава на пътя ми. При това пречка, която много лесно мога да премахна завинаги.