Пръстите ми се отпускат — леко, но достатъчно, за да се освободи. Обръща се към мен като богиня на яростта и отмъщението, с високо вдигнат юмрук — и ясна карта на всичките седем чакри, отпечатана в ума й.
Аз обаче не я изчаквам. Отблъсквам я и изчезвам още преди да успее да замахне. Ужасяващият звук от удара на гърба й в стената ме преследва дори след като изскачам на улицата.
Въпреки това бързам да уверя сама себе си, че тя е добре, че всичко ще е наред — всяко нараняване на безсмъртните изчезва почти мигновено, те винаги оздравяват.
Само дето не съм сигурна, че и при мен ще се случи същото.
Двайсет и първа глава
Очаквам да открия Джуд в магазина, но когато стигам до него, вратата е заключена и на нея виси табелката с надпис „Затворено“. След като не успявам да я отключа с ума си, започвам да ровя из чантата си за ключа. Пръстите ми треперят толкова силно, че два пъти го изпускам на земята, преди най-накрая да успея да вляза. Толкова бързо профучавам покрай рафтовете с книги и дискове, че забравям за лавиците с фигурки на ангелчета, които се намират вдясно от мен. Блъскам се в тях с всичка сила и те се стоварват на земята сред купчина от строшен порцелан и късчета стъкло. Аз обаче не спирам, за да оправя бъркотията. Дори не се обръщам назад да я погледна. Продължавам нататък. Отивам в задната стая, стигам до бюрото, издърпвам назад стола и се сривам отгоре му.
Свлякла съм се върху бюрото с чело, притиснато към дървената повърхност. Трескаво се боря да нормализирам пулса си и да забавя дишането си. Ужасена съм от действията си, от това колко ниско съм паднала. Сцената отпреди десет минути не спира да се повтаря в главата ми, върти се като развалена грамофонна плоча.
Оставам така доста време — не знам точно колко — докато кожата ми се охлади, а умът ми се изчисти. Когато най-после вдигам глава и се оглеждам, веднага забелязвам, че календарът е смъкнат от стената. Озъртам се наоколо и го намирам… пред себе си. Днешната дата е оградена с червено и до нея се мъдри въпросителен знак заедно с името ми, подчертано два пъти. Разчитам и думите: „Може би това ще проработи?!“, изписани с неравния почерк на Джуд.
И просто така, проумявам всичко. Разрешението, което така отчаяно търсех, сега — благодарение на Джуд — е в ръцете ми. Толкова е очевидно и просто, че буквално не ми се вярва как не съм се сетила по-рано. Седя и зяпам мълчаливо неправилния кръг на Джуд, който заобикаля по-малък, напечатан… Малкият бележи фазата на луната. Тъй като е целият черен, това значи, че днес луната е тъмна.
Хеката се надига отново.
И аз знам какво да направя.
Не биваше да чакам луната да изсветлее и да се моля на Богинята да отмени стореното от Кралицата, както ме караха да направя близначките (с което, между другото, вероятно съм успяла единствено да вбеся Кралицата и заради това заклинанието се провали така ужасно). Вместо това трябваше просто да дочакам в днешния ден луната да потъмнее и да се насоча право към източника — да подхвана нещата от самото начало — с Хеката, кралицата на подземния свят. Да сключа съюз с нея.
Преравям подред чекмеджетата, като този път пренебрегвам „Книгата на сенките“, и започвам да търся съставките, които ще са ми нужни. Пъхам в чантата си кристалите, билките и свещите, а наум обещавам по-късно да се отплатя на Джуд. После мятам чантата на рамо и се насочвам към плажа — единственото място, на което ще мога не само да се усамотя, но и ще имам достъп до вода за ритуалното си къпане.
Не след дълго съм застанала на ръба на скалите. Пръстите на краката ми докосват камъка, а аз се вглеждам в океана, който е толкова тъмен, че се слива с небето. Припомням си една подобна вечер, когато дойдох тук с Деймън, беше само преди месец. Тогава бях толкова сигурна, че няма накъде повече да потъвам от това да превърна най-добрата си приятелка в безсмъртна. Нямах никаква представа, че дъното е много далеч и аз наистина ще го достигна.
Спускам се забързано по сипея. Нямам търпение да започна. Все пак внимателно подбирам пътя си сред стърчащите скали и острите завои на пътеката. Сърцето ми силно блъска в гърдите, а цялото ми тяло лепне от пот: онова усещане се надига отново в мен. Трябва да започна много, много скоро — преди да ме е превзело. Стъпалата ми потъват дълбоко в пясъка, докато тичам към пещерата. Сигурна съм, че ще е празна, точно както я оставихме, защото Деймън бе напълно прав, когато каза: Хората рядко виждат онова, което е точно пред тях. Тази пещера е именно такова нещо.