Пускам чантата на земята и измъквам една дълга свещ и кутийка кибрит. Съскането и пращенето на запалващата се клечка са единствените звуци, които се чуват на фона на нежното плискане на вълните. За по-сигурно забождам свещта в пясъка, след което подреждам останалите си инструменти върху едно одеяло. Отделям достатъчно време, за да бъде всичко както трябва, след което събличам дрехите си и излизам отвън.
Обвивам ръце около тялото си, за да се предпазя поне малко от вятъра, който щипе кожата ми. Иска ми се да можех да се стопля. Старая се да не обръщам внимание на изпъкналите ребра, които отчетливо усещам под пръстите си, нито пък на начина, по който стърчат тазовите ми кости — сякаш искат да пробият кожата. Казвам си, че всичко скоро ще свърши, изцелението е близо и никой — дори и чудовището — не може да ме спре. Ще се излекувам.
Втурвам се смело към пенестите пръски, стисвам зъби, когато ме посрещат горчиви и ледени, и се гмурвам във вълните. Затварям очи, за да не ги изгори солта. Постоянното напоследък бучене в ушите ми се е превърнало в гръмотевичен рев. Когато отминава първата яростна атака на вълните, се обръщам по гръб и се отпускам. Косата ми се разпилява около мен, тялото ми се носи безтегловно, освободено от бремето си. Свивам крака към гърдите си и се вглеждам в небето. То е така тъмно и дълбоко, толкова безкрайно и тайнствено, че не мога да го обгърна с поглед. Стисвам амулета, който Деймън постави на врата ми, и се обръщам към кристалите с молба за помощ и защита, така че да успея да задържа чудовището на разстояние, докато извърша необходимото. Поставям съдбата си в ръцете на Хеката с вярата, че — точно както при ин и ян — на мрака винаги съответства светлина.
Потапям се отново и отново, докато се уверя, че съм пречистена и обновена. Вече съм готова да започна. Тръгвам към брега, от тялото ми се стича вода, по кожата ми пробягват тръпки — но аз не забелязвам нищо. Студът вече няма никакво значение. Всъщност той е напълно изличен от топлата абсолютна увереност, че само секунди ме делят от унищожението на чудовището и собственото ми спасение.
Светлината на свещта хвърля игриви отблясъци по стената на пещерата. Появяват се и изчезват сенки. Пречиствам атамето си, като го прокарвам три пъти през пламъка й. После коленича в центъра на магическия кръг, който направих. С тамян в едната ръка и атаме в другата пресъздавам почти същия ритуал като преди, като този път добавям:
Призовавам Хеката, кралицата на подземния свят,
на магията и на тъмната луна господарка.
Моля те, кралице, развали това заклинание,
прекъсни тази връзка във мойто съзнание —
унищожи тъмния пламък в мойта душа!
О, покровителко на вещиците, обична ни майко,
която си и девойка, и старица в едно —
чуй думите ми, моята воля, молитва и мощ —
нека се сбъдне мойто желание!
Ахвам, изпълнена със страхопочитание, когато край мен се извива вятър, а над главата ми отеква гръм, толкова силен, че стените край мен започват да вибрират. Земята под краката ми се размества, разнася се грохот. Наоколо започва да се надига някакво странно ритмично движение, скалите се тресат и вибрират под напора на могъщ сеизмичен пулс, който сякаш идва някъде от дълбините на земята, усилва се, става по-мощен и яростен, разпростира се все по-далеч. От стените започват да се откъртват скали, стоварват се наоколо ми, всичко се срива, разпада и разпилява. Накрая остава само подът, на който съм коленичила, заобиколена от планина дребни отломки — и невероятното нощно небе над главата ми.
Земята все още не се е успокоила напълно, все още се движи под мен. Изправям се и й благодаря, докато слоевете пръст и скали край мен се наместват в новите си легла. Внимателно подбирам пътя си през скалните купчини и праха, вдигнат от тях.
Когато прокарвам ръце през гъстата си, гладка коса и проявявам мигновено, без никакъв проблем, нови дрехи; разбирам, че без съмнение желанието ми е било изпълнено.
Двайсет и втора глава
— Стигнахме ли вече?
Пръстите ми докосват меката копринена превръзка, с която Деймън покри очите ми. Тази формалност е безсмислена — и двамата чудесно знаем, че не е нужно да гледам, за да видя каквото и да било — но той толкова силно държи да пази всяка от базите си в тайна, че се съгласявам с него. Макар, разбира се, това да не е необходимо в действителност.