Той се разсмива с прекрасен, мелодичен смях, който кара сърцето ми да подскочи. Хваща ръката ми и преплита пръсти с моите. Почти усещам дланта му, от която по моята плъзват най-топлите, най-възхитителни тръпки и палят огън в мен. Усещане, което никога вече няма да смятам за даденост, след като изпитах загубата му.
— Готова ли си? — пита ме той.
После се придвижва зад гърба ми, развързва възела на тила ми и пуска превръзката на земята. Отделя известно време, за да приглади косата ми, след което ме обръща към себе си и добавя:
— Честит рожден ден!
Усмихвам се още преди да съм отворила очи. Убедена съм, че каквото и да иска да ми покаже, със сигурност ще е нещо чудесно.
В мига, в който го съзирам, ахвам. Челюстта ми е увиснала, а ръката ми се плъзва към устата, сякаш се движи по собствената си воля. Гледката пред мен е толкова невероятна, така възхитителна, че изглежда нереална… дори за Съмърленд.
— Кога успя да го направиш? — питам, като едновременно с това се опитвам да възприема всичко наведнъж.
Пред очите ми се е ширнала прелестна утопия — едно сякаш безкрайно поле, от край до край покрито с ослепителни яркочервени лалета. В средата му се издига изящен павилион.
— Предполагам, че не си го създал току-що?
Той свива рамене и започва да обхожда лицето ми с поглед, толкова чувствен, че цялото ми тяло пламва.
— Планирах го преди доста време. Този павилион не е изцяло мое дело, макар че доста промених първоначалния му вид. Лалетата добавих специално за теб. — Придърпва ме към себе си и добавя: — Исках само да се оправиш, така че да можем заедно да му се порадваме… само двамата, нали разбираш?
Кимвам съвсем леко, засрамена. Нежният му и благодарен поглед ме милва с толкова любов, че по бузите ми плъзва срамежлива руменина.
— Само ние двамата? — Наклонявам глава настрани и го поглеждам многозначително. — Имаш предвид, че няма нужда да бързаме на обратно за партито изненада?
Деймън се разсмива и кимва в потвърждение, след което ме повежда навътре в полето от прекрасни лалета.
— Все още го подготвят. Обещах, че по-късно ще се отбием за малко, но засега… Какво ще кажеш — ще се задоволиш ли с това?
Примигвам забързано, после още няколко пъти, защото наистина не искам да се разплача. Не и тук. Не и сега. Не и сред това великолепно червено поле, което въплъщава нашата неувяхваща любов. Преглъщам с усилие и промълвявам, пренебрегвайки буцата, заседнала в гърлото ми:
— Мисля… мисля, че си най-невероятният мъж в целия свят… и че имам невероятния късмет да те познавам… и да те обичам. А също така си мисля, че… че не знам какво бих правила без теб… и съм ти безкрайно благодарна, защото не се отказа от мен след всичко, което…
— Никога не бих се отказал от теб — заявява той.
Изражението му изведнъж става сериозно, а очите му се приковават настойчиво в моите.
— Сигурно си се изкушавал да го направиш.
Обръщам се настрани, когато си припомням колко мрачно бе станало положението, колко далеч бях отишла. Наум благодаря на Хеката, че изпълни молбата ми и ми върна онова, което има най-голямо значение в моя свят.
— Нито веднъж, дори и за секунда — твърдо отговаря той, повдига брадичката ми и ме принуждава отново да срещна очите му. — Дори не съм си и помислял.
— Беше прав, знаеш ли… за магията имам предвид. — Прехапвам устни и го поглеждам боязливо.
Той обаче само кимва. Не му казвам нищо ново, със сигурност отдавна се е досетил.
— Аз, ъ-ъ, направих заклинание… заклинание за обвързване, което… ами, ъ-ъ… резултатът бе напълно противоположен на онова, на което се надявах. Без да искам, свързах себе си с Роман.
Преглъщам мъчително. Неговото изражение изобщо не се променя, продължава да ме гледа толкова безизразно, че не мога да разбера за какво мисли.
— И аз… ами, първоначално не ти казах, защото… защото страшно се срамувах от себе си. Беше ужасно, аз сякаш… бях обсебена от него и… — Поклащам глава, припомнила си нещата, които казвах и правех. — Както и да е, тогава единственото място, на което се чувствах добре, беше Съмърленд. Именно затова те молех да дойдеш с мен. Защото, от една страна, там отново бях цяла, бях себе си… и, от друга, защото чудовището… тоест, заклинанието… не ми позволяваше да ти се доверя и да ти разкажа за случилото се, когато бяхме у дома. Всеки път, когато опитвах, то спираше думите ми, не можех да кажа нищо, все едно онемявах изведнъж. Всъщност сега ти казвам всичко това, защото…