В този миг той поставя длан на бузата ми и ме поглежда.
— Евър… — прошепва ми. — Всичко е наред.
— Съжалявам — изхленчвам и усещам ръцете му, които ме обгръщат и притискат към тялото му. — Толкова много съжалявам!
— А сега всичко е приключило, така ли? Оправила си нещата?
Той се отдръпва и ме поглежда с наклонена на една страна глава, без да ме изпуска от ръцете си.
— Да. — Твърдо кимам и избърсвам очи с опакото на дланта си. — Сега всичко е наред. Аз съм по-добре и манията ми към Роман изчезна. Просто… не знам, просто смятах, че трябва да знаеш. Беше ужасно, когато не можех да ти го разкажа.
Той се привежда към мен и притиска устни към челото ми, после ме поглежда и пита закачливо:
— А сега, мадмоазел, какво ще кажете да започваме?
После описва широк жест с ръка и се покланя ниско.
Усмихвам се и ръка за ръка се впускаме през полето. Стигаме до разкошния павилион, който е толкова красив и така изкусно изработен, че аз за пореден път ахвам.
— Какво е това място? — питам, като очарована оглеждам гладкия под от бял мрамор и куполообразния покрив, покрит с невероятни фрески, изобразяващи сияещи херувимчета с розови бузи, които лудуват сред останалите небесни създания.
Той се усмихва и ме подканва с ръка да седна на един от белите дивани, който е толкова мек и пухкав, че имам чувството, че съм кацнала в облак.
— Това е подаръкът за рождения ти ден. Освен това — колкото и да е странно подобно съвпадение — е подарък по повод годишнината.
Присвивам очи, докато умът ми трескаво се втурва назад към дългия списък от спомени. Обаче не открива нищо: все още не е минала една година, откакто се събрахме… поне в този живот… наистина нямам представа какво точно има предвид под „годишнина“.
— Осми август — обяснява той, като вижда обърканото ми изражение. — Осми август, или по-точно осми август хиляда шестстотин и осма година, е датата, на която се срещнахме за пръв път.
— Наистина ли? — ахвам аз.
Не съм в състояние да кажа нищо повече, толкова съм изненадана от тази новина.
— Напълно сериозно.
Той се усмихва, отпуска се на пухкавите възглавници и ме привлича към себе си.
— Обаче не е нужно да ми вярваш, разбира се. Ето, виж сама — вдига едно дистанционно от голямата маса пред нас и го насочва към огромния екран, заемащ цялата насрещна стена. — Всъщност възможностите ти не са ограничени само до това да го видиш. Можеш и да го изпиташ, ако желаеш — от теб зависи.
Хвърлям му бърз, озадачен поглед, без изобщо да разбирам за какво говори, нито пък какво става.
— От много време работя върху това. Смятам, че най-после го завърших. Мисли за това мое скромно изобретение като за вид интерактивен театър. Човек може да се отпусне на мястото си и да се наслаждава на представлението или да скочи на сцената и да вземе участие в него — изборът е негов. Преди да започнем обаче, трябва да ти кажа няколко неща. Първо, не можеш да промениш събитията — сценарият вече е написан. И второ… — навежда се към мен и пръстът му очертава линията на скулата ми, — тук, в Съмърленд, краят винаги е щастлив. Всичко, което дори леко напомня за трагедия, всяко нещо, което би могло да те обезпокои, е изрязано. Просто не се допуска. Така че не се безпокой. Даже може да преживееш някоя приятна изненада — поне при мен стана така.
— Истинска изненада ли, или нещо измислено от теб? — питам с шеговита подозрителност и се гушвам по-близо до него.
Той обаче бързо поклаща глава.
— Истинска. Всички изненади са съвсем истински. Спомените ми, както добре знаеш, стигат доста далеч назад във времето — толкова далеч, че… ами, понякога са малко неясни. Така че реших да проведа едно малко проучване във Великите храмове на познанието — можеш да го наречеш опреснителен курс, ако искаш. И по една случайност попаднах на нещо… бяха ми припомнени някои неща, които бях забравил.
— Например?
Хвърлям му бърз поглед, след което притискам устни към любимото си място на границата между врата и рамото му. Моментално усещам успокоителния полу-допир на кожата му и поемам с пълни гърди топлия му аромат.