Той се усмихва, поставя ръка върху моята и ми казва наум:
Ето така започнахме… известно време беше все така. Искаш ли да се придвижим към хубавите моменти?
Кимам и в следващия миг се озовавам пред голямо огледало с позлатена рамка, вгледана в отражението пред себе си. Грозната ми и обикновена рокля е заменена с друга, чиято прекрасна материя, лъскава и мека, сякаш гали тялото ми. Дълбокото деколте е прелестна рамка за бледата ми кожа, върху която лежат като на витрина пищни бижута, толкова ярки и красиви, че почти ме заслепяват.
Той е застанал до мен и се усмихва одобрително. Чудя се как съм се озовала тук? Как едно бедно сираче като мен, което слугува и мизерства, изведнъж се оказва в такова великолепно място, с такъв невероятен мъж до себе си, който е толкова хубав, така… магичен… може би прекалено хубав, за да е истински.
Той ми подава ръката си и ме повежда към разточително подредена маса за двама — такава, каквато съм свикнала само да обслужвам. За мен ще е съвсем ново преживяване да седна на нея, при това с Деймън. Слугите му са освободени за през нощта. Безмълвно наблюдавам как бавно вдига изящната кристална гарафа. Движението е толкова колебливо и несигурно — за миг ми се струва, че ръката му потрепва — и разбирам, че в себе си той води някаква невероятна борба.
После среща погледа ми. На лицето му белезите за вътрешния му конфликт са още по-очевидни. Намръщва се леко, връща гарафата на мястото й и вместо нея взема бутилката червено вино.
Ахвам, очите ми се разширяват. Устните ми се разтварят, но не успявам да изрека и дума. Току-що с пълна сила съм осъзнала смисъла на случилото се пред очите ми.
Почти го направи! Толкова близо беше. Защо спря?!
Знам, че ако бе продължил със замисленото, ако ми бе поднесъл еликсира от самото начало, всичко щеше да е различно.
Абсолютно. Всичко. Без. Изключение.
Дрина нямаше да ме убие нито веднъж. Роман нямаше да ме измами. А Деймън и аз щяхме да живеем щастливо до края на дните си, който никога не би настъпил. Въобще всичко щеше да е пълна противоположност на живота ни сега.
Очите му се вглеждат в моите, дълбоки и изпитателни. Той поклаща глава и обяснява наум:
Бях толкова несигурен… не знаех как ще реагираш, как ще го понесеш… ако приемеше изобщо. Не смятах, че имам правото да те насилвам. Само че… не за това те доведох тук. Имах намерение да ти покажа живота ти в Париж — защото, колкото и да бе труден, не бе изцяло лош. Имахме и своите вълшебни мигове — моменти като този… и можехме да имаме и други, ако не беше…
Не довършва това изречение. И двамата знаем края му. Аз обаче дори нямам възможност да вдигна чашата си към неговата — вечерята свършва и вече вървим към дома ми. Придружава ме до ъгъла и ме спира току пред входа за прислугата. Обвива ръце около кръста ми и ме придърпва към себе си, след което ме целува толкова страстно и силно, че си мисля: Моля те, Господи, нека не спира никога! Устните му са едновременно меки и настойчиви, топли и приканващи. Разбуждат нещо спящо дълбоко в мен, нещо толкова познато и толкова… истинско…
Отдръпвам се и впивам разширените си очи в неговите, а пръстите ми се стрелват към туптящите ми устни. По бузите си още ясно усещам драскането от наболата му брада. Между нас няма енергийно поле, не трепти никакъв предпазен воал. Няма нищо… освен великолепното и съвсем реално усещане за кожата му върху моята.
Той се усмихва. Пръстите му обхождат бузите, врата ми, ключицата ми… последвани веднага от устните му.
Истинско е — съобщава ми наум. — Не ни е нужна защита. Тук няма никаква опасност.
Поглеждам го, а умът ми вече крои планове. Роят се хиляди възможности.
Дали… възможно ли е наистина да сме заедно… сега? Тук?
Против всяка логика, толкова се надявам, да е така.
Той обаче само въздъхва. После преплита пръсти с моите — не съм изпитвала това докосване от месеци — и ми отговаря мислено:
Страхувам се, че това е само представление. Театър на миналото. Можеш да редактираш леко сценария, но не и да го променяш — да импровизираш или да добавяш събития, които не са се случили в действителност.
Кимвам, натъжена от новината, но и нетърпелива да продължа оттам, откъдето спряхме. Дръпвам го към себе си и притискам устни към неговите, решена да се задоволя с толкова щастие, колкото ми е позволено — за толкова време, колкото мога.