— Повярвай ми, всички сме я живели. Просто повечето от нас нямат възможност да си я припомнят, още по-малко да я преживеят отново.
Поглежда ме и лицето му става сериозно, като казва:
— Е, готова ли си? Знам, че е неприятно и че сигурно ще мине доста време, преди отново да й се довериш, но те чакат. Така че нека поне да се отбием и да им доставим удоволствието да извикат „Честит рожден ден!“, става ли?
Взира се в мен с топъл и открит поглед и знам, че ако кажа „не“ или покажа и най-малко съпротивление, ще приеме решението ми. Но няма да го направя. Защото истината е, че той е прав. Трябва да се изправя пред нея рано или късно. Да не споменавам, че много ми се иска да я видя как ме гледа в очите и се опитва да ме убеди в своята крайно неправдоподобна история.
Кимвам бавно, неохотно и тръгвам към вратата, когато той казва:
— И не забравяй — прави се на изненадана.
Почуква веднъж два пъти, после повдига вежди, когато никой не си прави труда да отговори с отрепетиран хоров възглас „Изненада!“.
Отваря вратата, повежда ме навътре по коридора към слънчевата жълта кухня, където намираме Ава, облечена в кафява рокля без презрамки и златни сандали, която небрежно си налива питие с подозрително червен цвят.
— Сангрия — показва тя питието си и през смях добавя: — Сериозно, Евър, точно колко време ще ти отнеме да ми повярваш отново?
Стисвам устни и повдигам рамене. Съмнявам се, че ще съм способна отново да й имам доверие въпреки това, което Деймън ми каза. Трябва да го чуя и от нея и тогава ще реша.
— Всички са в задния двор. — Тя кимва, поглежда ме и добавя: — Е, кажи, изненада ли се?
— Единствено от липсата на изненада.
Отпускам й една полуусмивка, това е всичко, на което съм способна, а тя трябва да е доволна, че получава дори и това. Правя го обаче не от симпатии към нея, а защото тя с удоволствие пое грижата и храненето на близначките. Така ние с Деймън най-накрая можем да се усамотим отново.
— Значи наистина свърши работа! — смее се и ни води отзад, където са се събрали всички. — Решихме, че единственият начин да ви заблудим, е да направим обратното на онова, което очаквате.
Пристъпвам във вътрешния двор и виждам, че Роми и Райни лежат на тревата и нанизват гердани от кристали и мъниста, които вземат от една голяма блестяща купа. Готовите окачват около врата на каменната статуя на Буда. Джуд се излежава край тях със затворени очи и лице, обърнато към слънцето; ръцете му са здрави и непокътнати благодарение на Съмърленд. И въпреки вълната от топлина, любов и сигурност, която преминава през мен, когато Деймън се обляга на рамото ми и ми стисва ръката, не мога да не се натъжа, като гледам групичката от така наречените мои приятели. Една жена, която не харесвам и на която със сигурност не вярвам; близначките, които открито ме мразят — едната повече от другата, коя все пак и едно момче, с което явно сме се влюбвали неведнъж в миналото и което по стечение на обстоятелствата е и вечният съперник на моята половинка. Единственото нещо, заради което се чувствам съвсем малко по-добре, е Майлс и фактът, че ако не беше отишъл във Флоренция, със сигурност щеше да бъде тук с мен.
Но не и Хевън.
Когато се съвзех и се опитах да й обясня, тя все още беше твърде ядосана и само ми крещеше. Затова нямах друг избор, освен да й дам време да се успокои. Само се надявам, че в крайна сметка ще размисли и ще разбере истинската същност на Роман.
Стоя тук и наблюдавам сцената, на която се развива моят жалък рожден ден, а от това само ми става все по-ясно, че съм я изгубила — доверието й, приятелството й — и не знам ще мога ли изобщо някога да си ги върна. Имам предвид, че точно когато имаме повече общо, отколкото сме имали някога преди — точно когато най-после мога да споделя тайните, които съм крила, откакто се познаваме — аз забърквам такава каша, че тя ме изоставя заради моя безсмъртен враг.
Въздъхвам тихичко: просто не е възможно да се чувствам по-зле. И в този миг Онър се промъква през френските прозорци и се насочва право към Джуд. Сяда на земята до него и оправя роклята си толкова леко и небрежно, че аз направо зяпвам. Гледам глупаво с отворена уста, когато тя се обръща към мен и леко ми махва с непохватно извита китка.
Аз кимвам едва-едва, почти незабележимо, неспособна да говоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, неспособна да разбера тази сцена.