— Обичайната тъга на всеки рожденик. — Поглеждам я и добавям: — Сигурно ти е позната болката от мисълта, че остаряваш?
Усмихвам се отначало само с устни, но постепенно усмивката стига и до очите ми — усмивка, която кара и нея да се усмихне.
— Имаш съчувствието ми — разсмива се тя. — Макар че ще ти е необходимо много повече, когато станеш на четирийсет.
После става от леглото и тръгва към вратата, където спира и с ръце в джобовете на робата си казва:
— О, за малко да забравя, оставих разни неща на шкафа ти. Едното е от мен — сигурно ще се изненадаш, когато го видиш. Аз самата се изненадах, като го открих, но се надявам, че ще отделиш малко време от натоварения си график, за да излезем на обяд и да се разходим по магазините.
— С удоволствие — отвръщам й.
И веднага след това осъзнавам, че е вярно — наистина би ми било много, много приятно. Отдавна не сме се забавлявали истински, по женски.
— О, а другото… картичката — свива рамене, — пристигна днес. Намерих я пъхната под вратата, когато се прибрах. Нямам представа от кого е, въпреки че е адресирана до теб.
Поглеждам към шкафа и виждам правоъгълен пакет, а до него голям розов плик за писма, който сякаш… блести, но някак зловещо.
— Както и да е, исках само да ти честитя рождения ден. — Поглежда часовника. — Остават ти само няколко минути, така че, наслади им се!
В мига, в който вратата се затваря зад нея, отивам до шкафа и грабвам кутията. Съдържанието й се разкрива веднага, щом я докосвам.
Разкъсвам хартията възможно най-бързо, като хвърлям на пода парчетата. После вдигам капака и под него намирам тънък лилав фотоалбум с всички снимки, които Райли направи на съдбоносната екскурзия до езерото — включително и онази, която видях в Съмърленд. И докато прелиствам снимките, не мога да не се зачудя дали тя го е нагласила по някакъв начин, дали вижда това… дали вижда мен? Само че този път не се опитвам да я повикам — така или иначе, вече не мога да постигна нищо по този начин. Избърсвам сълзите от лицето си и тихо прошепвам: „Благодаря“. Оставям го на нощното си шкафче, защото знам, че ще ми се иска да ми е под ръка, за да го разглеждам отново и отново. След това вземам плика с името си, изписано отпред с прекалено официален почерк.
Поемам си дълбоко дъх, пликът трепти и блести в ръката ми и от тръпките по цялото си тяло разбирам, че е от него.
С нокът разкъсвам горната му част, решена да приключа с това бързо. Гледам розовата му искряща повърхност, след това го отварям, преглеждам набързо обикновеното напечатано послание и после погледът ми се спуска към долния ляв ъгъл, където Роман е написал бележка със заобления си, плавен и слят почерк. И прочитам:
Време е да получиш онова, което искаш най-силно:
Днес, на рождения ти ден, обявявам примирие.
Ела у нас преди полунощ — и го имаш.
Ако закъснееш и миг, предложението е невалидно!
С надеждата да те видя съвсем скоро, целувки и прегръдки,
Двайсет и пета глава
Имам само няколко минути, за да стигна до дома му. По-точно, две. Само се надявам, че и неговият часовник показва същото. Този път обаче, вместо да нахлуя през вратата, както обикновено, аз почуквам и чакам. Защото, ако наистина обявяваме примирие, както казва той, няма да навреди да се държа възпитано.
Чакам, секундите летят. Докато гледам часовника си, тихите му приближаващи стъпки дават знак, че моят миг е настъпил — това е резултатът от добре направената магия.
Вратата се отваря и той застава пред мен с искрящите си сини очи, блестящи бели зъби и загоряла от слънцето кожа. Черна копринена роба — някога са наричали този тип дреха „халат за пушене на тютюн“ — е наметната свободно върху раменете му, излагайки на показ немалка част от голите му гърди и добре оформените коремни мускули. Носи стари избелели дънки, ниско смъкнати на хълбоците му.
И това ми стига. Един бърз поглед към великолепието пред мен — и тялото ми започва да трепери, коленете ми омекват, а пулсът ми забързва по толкова ужасно познат начин, че в мен пропълзява прозрението:
Чудовището не е убито! Изобщо не е прогонено! Само се е оттеглило за кратко, свило се е някъде дълбоко, изчаква да му дойде времето и събира сили, преди да се надигне отново.