Преглъщам с усилие и се опитвам да кимна, сякаш всичко е наред. Усещам как погледът му се плъзга по мен, без да пропуска нищо, и знам, че трябва да издържа на всяка цена.
Не бива да се проваля точно сега, когато всичко е почти в ръцете ми.
Дава ми знак с глава да влизам.
— Радвам се, че пристигна навреме — казва, като ме оглежда все така внимателно.
Обръщам се, още преди да съм стигнала и половината на коридора, спирам и премислям отново. На лицето му е изписано особено изражение — личи му, че се забавлява — и усещам, че моето пребледнява.
— Навреме за какво по-точно? Каква е целта на всичко това? — Присвивам очи, притискам се към стената, докато той се промъква покрай мен и ме кара да го последвам.
— Заради рождения ти ден, разбира се! — Смее се, поглеждайки през рамо, после поклаща глава. — Този Деймън е такъв сантиментален глупак. Не се и съмнявам, че е дал всичко от себе си, за да направи деня ти специален. Впрочем смея да твърдя, че не е бил и наполовина толкова специален, колкото ще го направя аз след малко.
Стоя на мястото си и отказвам да помръдна. Но въпреки че ръцете и краката ми са толкова разтреперани, та имам чувството, че костите ми се разпадат, гласът ми остава под контрол, премерен и без да ме издава.
— Ако удържиш на обещанието си и ми дадеш, каквото искам, това ще е достатъчно, за да е специален. Не ми предлагай да седна, няма да приема, питие също ще ти откажа. Защо просто не прескочим излишното — нека караме по същество, става ли?
Той ме поглежда и устните му се разтягат в усмивка. В очите му също блести смях.
— Охо, този Деймън е голям късметлия. — Поклаща глава и прокарва пръсти през рошавите си златни къдрици. — Не си губиш времето с прелюдии. Изглежда, нашата малка Евър предпочита да пропусне ордьоврите и да премине към основното ястие… ах, любима, направо не мога да изразя колко съм възхитен от теб!
Опитвам се да остана спокойна и невъзмутима, независимо колко много ме смущават думите му. Болезнено усещам тъмния пламък, който гори в мен, разпален още повече от неговото присъствие.
— Ти може и да не искаш нито питие, нито да поседнеш, но съвсем случайно аз искам. И тъй като аз съм домакинът на тази скромна вечеринка, страхувам се, че ще трябва да ме поглезиш.
Той се плъзва в стаята сред шумоленето на черна коприна, промъква се зад бара и напълва една тежка кристална чаша с червена блестяща течност. Започва леко да я разклаща и наоколо се посипват ярки отблясъци, което ми напомня какво каза веднъж Хевън — че неговият еликсир е по-силен от онзи на Деймън. Питам се дали е истина. Дали това им дава някакво предимство — и дали ще действа така и на мен — или ще ме направи луда и опасна като тях.
Стисвам устни и се мъча да се успокоя. Пръстите ми стават все по-нервни и треперещи. Знам, че съвсем скоро напълно ще изгубя контрол.
— Толкова съжалявам за проблема ви с Хевън — заявява Роман, повдига чашата си и отпива голяма глътка. — Но хората се променят, знаеш това. Не всички приятелства издържат натиска на времето.
— Не съм се отказала. — Свивам рамене. Думите звучат много по-уверено, отколкото аз самата се чувствам. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим решение и да се сдобрим — добавям веднага.
А после онзи странен чужд пулс започва да тупти в мен, когато той накланя глава настрани и виждам татуировката му на Уроборос, която ту се появява, ту се скрива.
— Сигурна ли си, скъпа?
Пръстите му небрежно въртят столчето на чашата, докато ме оглежда по онзи негов бавен, спокоен, интимен начин. Накрая спира погледа си на дълбокото деколте на роклята ми и казва:
— Искам да кажа — не се сърди, скъпа — че не съм съгласен. От опит знам, че когато две непоколебими млади жени искат едно и също, някой със сигурност ще бъде наранен. Или много по-лошо, както добре знаеш.
Приближавам се към него — не чудовището, а аз (макар че чудовището сигурно няма нищо против), и с поглед, вперен в неговия, отсичам:
— Ние с Хевън не искаме едно и също. Тя иска теб, а аз искам нещо съвсем различно.
Той ме поглежда над ръба на чашата. Червеното скрива всичко, освен стоманения му син поглед.
— О, така ли… И какво е то, любима?
— Вече знаеш. — Свивам рамене и премествам ръката си от хълбока, стисвам я зад гърба си, за да не види как трепери. — Не ме ли извика тук заради това?
Кимва и оставя питието си на позлатения поднос.
— И все пак бих искал да го чуя от теб. Да чуя думите, произнесени високо — от твоите устни в моите уши.