Поемам си дълбоко дъх и мълчаливо оглеждам красивото му лице, хипнотизиращите очи, приканващите устни, откритите му гърди. Погледът ми се плъзга надолу, съблазнен от коремните му мускули, а после още по-надолу. И накрая заявявам:
— Противоотровата.
Едва успявам да произнеса думата. Чудя се дали осъзнава каква битка водя в себе си.
— Искам противоотровата — повтарям, този път по-твърдо, и добавям. — Както ти много добре знаеш.
Преди да се усетя, той застава до мен. Лицето му е спокойно, ръцете му са отпуснати свободно от двете му страни. От студенината на кожата му ме обгръща хлад и усещам сладко облекчение, когато казва:
— Искам да знаеш, че те доведох тук с най-чисти намерения. След като видях как страда последните няколко месеца, съм готов да се откажа и да ти дам това, което желаеш. Макар че беше доста забавно, поне за мен. — Свива рамене. — Точно като теб, Евър, аз съм готов да продължа напред. Тоест, обратно в Лондон. Този град е твърде скучен за моя вкус, аз имам нужда от повече действие.
— Тръгваш ли си? — изтърсвам аз.
Думите излизат толкова бързо, че не съм сигурна аз ли ги произнасям, или някой друг.
— Разстройва ли те това? — усмихва се той, взирайки се в лицето ми.
— Не бих казала — намръщвам се и отклонявам поглед с надеждата да не забележи, че гласът ми трепери.
— Няма да го приемам лично — заявява Роман с усмивка.
Уроборос отново започва ту да проблясва, ту да изчезва. Езикът на змията се показва и скрива, а малките й светещи очи търсят моите.
— Но преди да тръгна, искам да довърша някои неща и да поправя някои предишни свои действия. И тъй като днес е рожденият ти ден, смятам да започна с теб. Да ти дам подаръка, който най-силно желаеш. Онова, което искаш повече от всичко друго на света; единственото, което никой друг, жив или мъртъв, не би могъл да ти даде.
Той прокарва пръст по ръката ми — бързо и мимолетно, но усещането за това докосване остава в мен дълго след като се е обърнал и отдръпнал.
Гледам го как отстъпва назад и знам, че не мога да си позволя това, нямам право на грешки. Припомням си вълшебния допир на устните на Деймън отпреди само няколко часа и колко близо съм до това да постигна тази магия отново, но само ако запазя контрол и издържа.
Роман се обръща, прави ми знак да го последвам и като цъка неодобрително с език по повод моята съпротива, казва:
— Довери ми се, любима, нямам намерение да те измамя, нито да те завлека в покоите си. — Поклаща глава и се разсмива. — Ще имаме достатъчно време за това по-късно, ако го поискаш. Но засега съм планирал нещо, което е по-скоро свързано с… техниката. И като стана дума, подлагала ли си се някога на детектор на лъжата?
Присвивам очи. Нямам никаква представа накъде бие, но съм сигурна, че ми залага капан. С поглед, прикован в гърба му, го следвам по коридора, през кухнята и накрая през задната врата, по целия път покрай джакузито, разположено до верандата. Чак до едно помещение, което вероятно някога е било гараж, а сега е превърнато в нещо средно между склад за антики и лабораторията на луд учен.
— Не ми е приятно да го кажа, скъпа, а и повярвай ми, по никакъв начин не искам да те обидя, но се знае, че лъжеш понякога… най-вече, когато е в твоя полза. И тъй като аз съм честен човек и обещах да ти дам онова, което наистина искаш повече от всичко на света, смятам, че е редно и двамата да сме напълно наясно какво точно е то. Очевидно е, че нещо необичайно се случва между теб и мен. Трябва ли наистина да ти напомням как ми се хвърли последния път, когато беше тук?
— Това не е… — започвам аз, но не успявам да довърша, защото той вдига ръка и ме прекъсва.
— Моля те — усмихва се самодоволно. — Спести ми оправданията, скъпа. Знам много по-сигурен начин да получа отговорите, които търся.
Свивам устни и се намръщвам — гледала съм достатъчно криминални предавания по телевизията, за да разпозная приспособлението, към което ме води. Той определено очаква да се оставя да ме овърже с тези каиши и да се подложа на полиграфски тест, който без съмнение е нагласен.
— Забрави — отсичам и се врътвам, готова да си тръгна. — Просто трябва да приемеш честната ми дума или сделката отпада.
Вече съм стигнала до вратата, когато той казва:
— Е, има още нещо, което можем да опитаме.