Нищо.
Никога. Никога повече.
Той разделя краката ми, а аз смело се приготвям за кратката болка, която спомена, че ще изпитам. Обръщам глава, за да се погледна в огледалото на отсрещната стена, където съзирам отражението на момиче с огненочервена коса, полупрозирна светла кожа, яркозелени очи и усмивка, която е толкова дива и страстна, че я разпознавам веднага.
Същия образ вижда и той, когато ме гледа.
Само че това не съм аз. Изобщо не съм аз!
— Готова ли си, любима? — Поглежда ме Роман с изписано на лицето му очакване.
И когато кимвам в съгласие, а тялото ми се надига, за да срещне неговото, не аз се отзовавам. Чудовището може и да владее тялото ми, но по никакъв начин не може да контролира сърцето или душата ми.
Както Роман каза преди малко: Накрая истината винаги побеждава.
И за мой късмет душата ми знае резултата.
Затварям очи и се съсредоточавам върху сърдечната си чакра, виждам вихрено въртящото се зелено колело на енергията, която се излъчва точно от средата на гърдите ми, насърчавам го да нарасне и да разпростре светлината си, да става все по-голямо и по-голямо, докато…
Роман прошепва името ми — само че това не е наистина моето име, а нейното, гласът му е изпълнен с очакване. Той няма търпение да започне, без да има никаква представа какво съм замислила и че поне за миг аз успях да победя.
Повдигам коляно и го забивам в тялото му. В ушите ми прокънтява викът му на агония; той се стисва с две ръце между краката и за миг от очите му се вижда само бялото. Аз се измъквам изпод него. Движа се бързо, припряно, защото знам, че е въпрос на секунди, преди той да се съвземе и отново да ме нападне с пълни сили.
— Къде я криеш? — питам аз, докато трескаво обличам дрехите си и слагам амулета обратно на врата си.
И без да поглеждам, зная, че той ме вижда отново като русокосата синеока мен.
— Къде е? — повтарям още по-настойчиво и започвам да оглеждам малката, добре подредена лаборатория.
Той свежда глава и внимателно започва да оглежда щетите.
— Мътните да те вземат, Евър… — измърморва.
Но аз нямам време за това.
— Кажи ми къде е! — изкрещявам, като се мъча да се фокусирам върху сърдечната си чакра и притискам силно амулета си към гърдите.
— Луда ли си?
Навлича дънките си и се намръщва.
— Прилагаш ми подобна мръсна хватка, след което очакваш да ти помогна? — Тръсва вбесено глава. — Забрави! Можеше да получиш противоотровата, можеше да си си тръгнала с нея още преди десет минути, но ти направи своя избор, Евър. Честно и почтено, както и двамата знаем. Бях готов да ти я дам. Да, и още нещо — не, не е тук, така че не си прави труда да попиляваш това място, за да я намериш. Сериозно, за толкова глупав ли ме мислиш?
Облича отново халата си и плътно придърпва краищата му върху гърдите си, сякаш за да не ме изкуши отново. Само че — независимо че в мен чудовището все още ръмжи и настоява за внимание — аз вече не се интересувам от него. Звярът може да е жив и дори да се чувства чудесно, но в момента моите сърце и душа държат юздите.
— Бях готов да те заведа до нея, но ти избра друго. И понеже в последния миг промени решението си… — Повдига вежда, сякаш знае източника на моята сила. — Това не променя нищо. Ти избра мен, Евър. Аз съм това, което желаеш най-силно. Но сега, след изпълнението ти отпреди малко, няма да получиш нито едното, нито другото.
Поглежда ме твърдо и поклаща глава.
— Няма да имаш втори шанс след този удар под кръста.
Стоя до него, а тъмният пламък бушува в мен, тласка ме към тези морскосини очи, златна разрошена коса, влажни приканващи устни, стегнати, добре оформени бедра.
— Не — смънквам аз и правя крачка назад. — Аз не искам теб. Аз никога не съм те искала. Това не съм аз… това е нещо друго. Не е моя вината, аз не мога да го контролирам!
Стисвам устни, знам, че има само един начин да се измъкна оттук, но не трябва да го правя пред него, не бива да допускам да ме заподозре така. Но все пак не мога напълно да се доверя на краката си, че ще ме отведат някъде другаде, а не в леглото му.
Притискам амулета си към гърдите и се съсредоточавам върху трептящия златен воал. Представям си портала към Съмърленд и виждам как се отваря пред мен, и тъкмо се каня да мина през него, когато той казва:
— Евър, малка глупачка такава! Не осъзнаваш ли, че вече няма никаква разлика между теб и твоето… чудовище? Ти си чудовището. То е тъмната ти страна, сянката на твоето Аз — и сега сте слети в едно.