Двайсет и шеста глава
Приземявам се насред обширното уханно поле. Усещам неохота и вина, защото знам, че не биваше да го правя. Не биваше да идвам тук. Не трябваше да позволявам Роман да стане свидетел на изчезването ми. Само че… какъв друг вариант имах?
Решителността ми отслабваше, разядена от чудовището в мен. Още само няколко секунди в негово присъствие — и краят със сигурност щеше да настъпи. Моят край. Крахът на всичко, на което държа. Защото това нещо е… Роман е прав. Напълно прав, за мое нещастие. Причината, поради която изгубих — единствената причина, заради която не успях да получа онова, което искам — е именно тази. Провалих се, защото чудовището наистина съм аз. Между мен и него разлика няма. То решава, то нарежда и предприема действия. Аз само се возя на това влакче на ужасите, при това — без да имам представа къде са спирачките му или как да сляза. Останах без възможности. Не знам към кого да се обърна. Знам само едно: заклинанието, което трябваше да върне нещата по местата им, не се получи. Нито пък последното — да се съюзя с Хеката.
А пък Деймън… ами, в момента и Деймън не може да ме спаси.
Той не бива никога да научава за отвратителния грях, който почти извърших.
Не може да изживее и следващите сто години в опити да ме спаси от самата мен.
Стигнала съм дъното и няма как да изплувам. Паднала съм толкова ниско, че път нагоре няма. Няма как да върна живота си в релсите.
Няма да се върна на земята и да рискувам всичко това отново.
Затова се скитам без посока и без никаква представа какво ще правя, ако все пак се озова някъде.
Оставям зад гърба си потока с цветовете на дъгата. Краката ми се движат бавно, мързеливо… всъщност буквално се влача. Не обръщам никакво внимание, когато потокът свършва и земята под петите ми се превръща в разкаляна, подгизнала пътека.
Почти не забелязвам, че температурата на въздуха е спаднала с поне няколко градуса, нито пък ми прави впечатление, когато проблясващата златиста омара край мен става по-плътна и по-непрозрачна.
Може би това ми невнимание обяснява шока ми, когато го виждам. Когато осъзнавам, че без да се усетя, съм достигнала мястото, където мъглата винаги е непрогледна и където лесно можеш да се изгубиш и никога повече да не откриеш обратния път.
Вглеждам се в познатите очертания, разнищените и износени въжета, изкорубеното и полуизгнило дърво. Древното съоръжение ту изплува от мъглата, ту се скрива отново, но дори и от това разстояние веднага разбирам какво представлява.
Няма как да сбъркаш моста, който води към отвъдното.
Мостът на душите.
Коленича до него. Краката ми потъват във влажната мека земя, над която мъглата се спуска като покров. Опитвам се да проумея дали това не е някакъв знак, дали не съм била доведена тук нарочно. Дали не е настъпило времето най-после да го прекося.
Ами ако шансът, който вече отказах веднъж, ми се предлага отново? Някакво специално предложение, без въпроси — оферта, пазена единствено за постоянни клиенти като мен?
Пресягам се към парапета — старо и разядено от времето въже, което сякаш всеки миг ще се скъса безвъзвратно. Поглеждам към средата, където мъглата се сгъстява още повече и става толкова плътна, че крайната точка на моста си остава забулена в бяло загадка. Напомням си, че това е същият мост, по който Райли премина по мое настояване; същият, по който родителите ми и Жълтурко стигнаха отвъд. А след като всички те успяха да го сторят, не би могло да ми се случи нищо лошо, нали?
Тоест… какво ми пречи просто да стана, да си поема дълбоко въздух и да поема по него?
Ами ако всичко, което се иска от мен, за да разреша проблемите си, да се отърва от чудовището, да унищожа тъмния пламък и да видя отново семейството си, е да направя тази малка крачка? А после и още една.
Няколко крачки — и ще се озова в техните топли, разтворени за прегръдка ръце.
Няколко крачки — и вече ще съм достатъчно далеч, недостижима за Роман, Хевън, близначките, Ава… и ужасната каша, която сътворих.
Няколко крачки… и ще открия покоя, към който се стремя.
Говоря сериозно — та какво лошо би могло да ми се случи? Сигурна съм, че семейството ми ме чака там… и ще се съберем отново, точно както става във филмите за живот след смъртта.