— Евър, моля те, забави малко! Не успявам да проследя всичко и да го разбера.
Кимвам с препускащо в гърдите сърце и пламнали бузи. Обвивам плътно ръце около себе си — не знам дали искам да се спра, или да се защитя. Косата ми виси на дълги мокри кичури, които полепват по лицето и врата ми и от тях по раменете и гърба ми неспирно капе вода. Вцепенена наблюдавам дългата колона новопристигнали, които бързат да преминат от другата страна. Мостът под тях се люлее и потъва, а те маршируват неотклонно по него и от очите им се излъчва невероятна, почти чудотворна светлина.
— Виж, може ли… хайде да отидем другаде, става ли? — Той повдига брадичка към точещата се редица хора, която е толкова дълга, че за миг се запитвам дали не е станала катастрофа. — Това тук ми действа прекалено потискащо. Зловещо е.
— Сам си решил да дойдеш тук.
Защитавам се неочаквано дори и за себе си; освен това ме измъчват угризения заради изповедта, която направих. Ама наистина… какво? Току-що му разказах цялата истина за себе си — всичко, което досега криех като най-голямата тайна на света — разкрих му я от край до край, а той ми отвръща със „забави малко“ и „давай да се махаме оттук“?!
Тръсвам глава и се намръщвам неодобрително. Тази реакция изобщо не се припокрива с очакванията ми.
— Сериозно говоря. Не помня да съм те канила — решението да се присъединиш към мен си беше лично твое!
Той ме поглежда невъзмутимо. Очевидно смяната в настроенията ми изобщо не му прави впечатление. На устните му се изписва едва забележима усмивка:
— Ами, всъщност нещата не стоят точно така…
Стрелвам го с поглед. Чудя се какво ли има предвид.
— Чух вика ти за помощ и дотичах да проверя какво става. Търсех теб, а не… не това.
Присвивам очи и тъкмо се каня да го опровергая, когато се сещам, че първата ми среща с близначките се разви горе-долу по същия начин.
— Нямах намерение да мина по моста — заявявам и се изчервявам засрамена. — Тоест, имаше един момент, в който го обмислях — но това продължи само секунда, при това не го мислех сериозно — не наистина. Просто бях… любопитна, това е всичко. Освен това там живеят хора, които познавам и които… ами, понякога ми липсват и…
— И какво — реши, че можеш да им отидеш на гости ли? — тонът му е лек и неангажиращ, но думите носят ужасна тежест.
Чудя се дали той самият го осъзнава.
Поклащам глава и свеждам поглед към калните си крака.
— Добре, тогава… какво стана в такъв случай? Аз ли те спрях… или нещо друго? Кажи ми.
Поемам си дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж. Наистина ми трябва известно време, за да си възвърна равновесието, преди да срещна погледа му.
— Аз… нямаше да го направя. Наистина, за миг се изкушавах, и то силно. Щях обаче да спра, сигурна съм — независимо дали ти се бе намесил или не. — Свивам рамене и внимателно се вглеждам в очите му. — Отчасти, защото не е правилно да се оставят недовършени толкова неща, толкова много грешки, които друг трябва да поправя след мен… И отчасти, защото, знаейки къде допадат душите на безсмъртните след смъртта им, ами… независимо че не заслужавам нищо по-добро, нямам особено желание да се втурна към подобен край. Виждала съм какво представлява отвъдното — или поне онова, което очаква мен. И силно се съмнявам, че семейството ми се е озовало там — което е добре, разбира се. Само че се страхувам, че няма да успея да ги срещна отново, ако мина по моста. Много по-големи шансове имам, ако разчитам на теб да ми ги покажеш. Да не споменавам, че…
Той ме изчаква мълчаливо.
Аз въздишам и подритвам буца пръст. Убедена съм, че трябва да му кажа коя е най-важната причина — независимо колко зле ще се почувства, след като я чуе. Но просто ми трябва малко време. След малко въздъхвам отново, изправям рамене и го поглеждам право в очите:
— Да не споменавам, че не бих могла да причиня това на Деймън.
След тези думи бързо отклонявам поглед.
— Не бих могла да го изоставя така… не и след… — млъквам за миг и се опитвам да преглътна буцата в гърлото си. — Не и след всичко, което той направи за мен.
Започвам да потривам ръцете си една в друга, макар в действителност да не ми е студено. Просто се чувствам неловко. Неудобно ми е и съм притеснена. Няма две мнения по въпроса.