Отдръпва се, но споменът за докосването му не иска да си иде, а погледът му ме изгаря.
— Каквото и да решиш обаче, има нещо, което не можеш да отречеш. — Протяга се отново към мен. — Това е истинско. Усещаш го, нали?
И когато ме поглежда — наклонил глава с разпиляна по раменете коса — когато повдига вежди и се усмихва така, че трапчинките му се появяват, а сърцето ми трепва… когато ме поглежда по този начин… имам чувството, че ме предизвиква, а аз не мога да не приема.
Да, наистина усещам нещо, когато се докосваме. Да, не мога да отрека, че е сексапилен и сладък, а мога и да се осланям на него. Да, неведнъж съм се чувствала привлечена от него. Но дори да събера всичко това накуп, пак не би могло да се сравнява с чувствата, които изпитвам към Деймън. Никога не е било достатъчно. И никога няма да бъде. Деймън е единственият за мен. Дори и нищо друго да не свърша както трябва през този ненормален, напълно откачен ден, поне това трябва да изясня с Джуд — колкото и да го нараня.
— Джуд… — обръщам се към него, но той притиска пръст към устните ми и ме спира.
— Влизай вътре, Евър.
Кимва и прибира косата ми зад ушите. За няколко дълги секунди пръстите му се задържат там, сякаш няма желание да ме пусне.
— Поправи стореното, развали заклинанието, открий противоотрова за противоотровата, направи онова, което трябва. Каквото и да чувстваш към мен, какъвто и избор да направиш накрая, просто искам да бъдеш щастлива. Също така обаче искам да знаеш, че не съм се отказал — нито пък имам намерение да го сторя. Вече четиристотин години го правя… няма причина да спирам. Смятам да стигна докрай. Може през тези няколко века да съм губил, но и битката не е била съвсем честна. Сега обаче с помощта на Съмърленд ще съм малко по-добре подготвен. Може и да не съм безсмъртен — всъщност вероятно никога не бих избрал тази пътека за себе си — но пък знанието е сила, както казват. А сега благодарение на Великите храмове разполагам с изобилие от информация.
Поемам си дълбоко въздух и изскачам от колата. Хлътвам в къщата й, без изобщо да си губя времето да почукам на вратата. Независимо че не я предупредих за посещението си и независимо че според часовника отдавна е минало нормалното време за визити, изобщо не се учудвам, че я откривам в кухнята. Ава сваля от печката току-що приготвения чай, усмихва ми се и казва:
— Здравей, Евър, чаках те. Радвам се, че успя да дойдеш.
Двайсет и осма глава
Побутва към мен чинията със сладки — прави го, без изобщо да се замисли, по-скоро от навик. Веднага тръсва глава, разсмива се тихо и се опитва да ги издърпа обратно. Аз обаче съм по-бърза — пресягам се и измъквам една изпод купчинката. Оглеждам я: светлобежова на цвят курабия, заоблена и извита, посипана отгоре с кристалчета захар. Отчупвам си едно парченце и го поставям на езика си. Спомням си, че някога тези ми бяха любимите. Иска ми се все още да можех да се наслаждавам на сладкото… на храната изобщо — така, както бе някога.
— Няма нужда да ги ядеш само за да не се чувствам зле — заявява тя, повдига чашата към устните си, духва няколко пъти, за да изстине чаят, след което с наслада отпива. — Вярвай ми, близначките ги харесват достатъчно и за двете ни. Няма да се почувствам обидена, че не проявяваш интерес към тях.
Свивам рамене. Иска ми се да можех да й кажа, че понякога ми липсва това усещане… че съм нормална. Тогава изпълнявам онези обичайни действия — храня се, пия и купувам разни неща от магазина, вместо да ги проявя — само за да си докажа, че все още съм в състояние да го правя. Тези настроения обаче не продължават дълго, а напоследък подобни неща се случват само когато е много късно, уморена съм и се чувствам… изгубена. Точно както сега. В повечето случаи обаче изобщо не изпитвам желание да бъда нормална и да правя обикновени неща.
Разбира се, не й казвам нищо подобно. Вместо това само я поглеждам и питам:
— Е, как са близначките?
Отхапвам още едно парченце от курабията. Припомням си какво бе усещането някога — сладко, меко, вкусно удоволствие. Няма нищо общо с този вкус на стар картон. Разбира се, знам, че аз съм се променила… рецептата няма нищо общо.
— Знаеш ли, смешно е.