Започвам да се въртя неловко на стола си, усетила накъде отива разговорът. Не съм сигурна, че искам да продължа в тази посока.
— Точно така — кимва тя леко. — Повярвай ми, и при хората е същото. Нека вземем за пример следната ситуация: представи си момиче, което е направило някои грешки… — Очите й срещат моите. — Та това момиче се чувства ужасно потиснато и разочаровано от себе си; смята, че не заслужава любовта и подкрепата, които му се предлагат. Убедено е, че трябва да се справи само с всичко, да поправи грешките си със собствени сили, по своя си начин… И в крайна сметка се оказва толкова обсебено от мъчителя си, че прекъсва всички връзки с хората около себе си, за да се концентрира още повече върху онзи, когото мрази и презира най-силно. Насочва цялото си внимание към него и… ами, тъй като и без това е ясно, че говоря за теб, мисля, че по-добре от мен знаеш как свършва тази история. Мисълта ми бе, че всеки от нас има у себе си подобна тъмна сянка — абсолютно всеки, без изключение. Само че, когато се съсредоточиш толкова силно върху мрачната половина, ами… връщаме се отново към закона за привличането. „Подобното привлича подобно“ — именно на това се дължи чудовищното ти привличане към Роман.
— „Тъмна сянка“ ли? — Само преди няколко часа чух нещо подобно, затова сега я поглеждам напрегнато и въпросително. — Имаш предвид нещо като… сянката на твоето „аз“?
— А-ха-а, сега Юнг ли ще ми цитираш? — разсмива се Ава.
Стрелвам я с поглед. Нямам представа кой е този.
— Доктор Карл Юнг — продължава да се смее тя. — Негова е теорията за „сянката“ — така нарича „тъмната“ част на Аза, нашата несъзнавана и потискана същност, която се стараем да отречем и прикрием. Къде си чула този израз?
— От Роман. — Затварям очи и поклащам глава. — Той винаги е с десет крачки пред мен! На практика той каза същите неща като теб… че чудовището всъщност съм аз. Подхвърли ми това като подигравка точно преди да избягам оттам.
Тя кимва разбиращо, вдига показалец и затваря очи.
— Да видим дали ще успея…
В следващия миг в ръцете й виждам древна книга с кожена подвързия.
— Как… — поглеждам я с разширени очи.
Тя обаче само се усмихва.
— Всичко, което е възможно в Съмърленд, може да бъде направено и тук, нали знаеш? Ако не се лъжа, именно ти ми го каза! Това обаче не бе моментална материализация, както си мислиш, а само телекинеза — призовах я от лавицата за книги, която се намира в съседната стая.
— Да, но все пак…
Зяпам невярващо книгата. Изумена съм колко бързо успя да я пренесе. Удивена съм от нещата, които е научила за толкова кратко време… а също и от това, че въпреки овладяното предпочита да живее по този начин — приятно и удобно, но съвсем нормално, дори просто. Или поне в сравнение с обичайните за Ориндж Каунти разточителни критерии. Присвивам очи и я оглеждам отново. Забелязвам, че на врата й сега виси семпла сребърна верижка с единствено късче необработен цитрин, за разлика от предишните изискани и скъпи камъни, обковани с тежко злато. Красивите бижута, които предпочиташе в Съмърленд, са пренебрегнати — сега, когато може да има всичко, което поиска. Започвам да се чудя дали наистина не се е променила. Дали не е различна от старата Ава, която познавах.
Тя се намества на стола си, поставя книгата на масата и известно време прелиства страниците. После започва да чете, като следи редовете с пръст:
— „Всеки носи сянка и колкото по-малко тя се въплъщава в съзнателния живот, толкова по-тъмна и плътна е тя. Според психологическото правило, когато едно вътрешно положение не се осъзнае, то се случва навън като съдба… образува неосъзнавана преграда, която пречи и на най-добрите ни намерения…“, и така нататък.
Ава затваря книгата, поглежда ме и добавя:
— Или поне така твърди доктор Карл Г. Юнг, а кои сме ние, че да спорим с него? — После се усмихва: — Евър, единствено от нас зависи да постигнем — или съответно да не успеем — пълния си потенциал и истинската си съдба. Това е само наша работа. Спомняш ли си какво ти казах по-рано — „Каквото горе, това и долу“? Онова, за което си мислим, онова, върху което концентрираме съзнанието и усилията си, винаги — наистина винаги — ще се отрази на външния свят. И затова те питам — върху какво искаш да се съсредоточиш? Коя искаш да бъдеш оттук нататък? Как искаш да се развие съдбата ти? Ти със сигурност имаш своя пътека, своя цел. Нямам представа каква е точно, но изпитвам почти свръхестествена увереност, че става въпрос за нещо велико и могъщо. И макар че си се отклонила леко от курса си, ако ми позволиш, ще те върна обратно на правилната пътека. Достатъчно е само да ми кажеш, че искаш. Само една дума.