— Напротив.
Бе описала с думи усещане, което аз самата така и не бях съумяла да формулирам на глас. Когато ни пратиха в лагерите, уязвиха не само живота ни, но и себеусещането ни. Промениха траекторията на световете ни. Толкова дълго се съсредоточавахме само и единствено върху оцеляването си.
Но то не беше живот.
— Май това е всичко — завърши Приянка. — Донякъде се чувствам щастливка, защото Лана и Роман са ми по-близки, отколкото баща ми някога е бил. При други обстоятелства никога нямаше да ги срещна. И все пак…
Тя обърна ръката си с китката нагоре и вдигна ръкава на блузата си, така че да покаже татуировката на синя звезда.
— Не знам защо не съм я махнала още. Роман изгори своята няколко дни след бягството ни, но аз така и не се престраших. Той заяви, че не му харесвало да е белязан като нечие притежание, но аз не го възприемах така. За мен звездата открай време беше нещо като обединителен символ. Знак, че сме едно семейство. Сега ми напомня, че нищо не е изцяло добро или изцяло лошо.
Сърцето ми сякаш се умори. Просто не можеше да понесе повече. Притиснах ръка към очите си.
— Недей да плачеш — предупреди ме Приянка. — Защото, ако и аз започна, няма да спра.
Прочистих гърлото си.
— Извинявай. Просто понякога ми идва в повече. Винаги съм си мислела, че с възрастта все по-лесно ще се справям с околния свят, но май ми се удава единствено да се преструвам, че е така.
— На хора като нас им е най-трудно — съгласи се Приянка и се приведе над централната конзола, отпускайки глава върху рамото ми. Аз също опрях главата си върху нейната. — Чувстваме всичко.
Роман се появи на пътя с озарена от слънцето мокра коса.
— Съжалявам за Лана — казах ѝ. — Сигурно е непоносимо да я виждаш такава.
— Ще стане непоносимо само ако се откажа от надеждата, че ще си я върна — заяви тя. — А нямам такова намерение. Изключено е. Сърцето ми е като колело на каруца. Чупи се редовно, дявол да го вземе, но през повечето дни просто се търкаля напред.
Двадесет и осма глава
Разгърнах картата върху волана за пореден път и плъзнах поглед между хикса, с който Роман беше отбелязал адреса, и сградата отвъд улицата. Използвахме ограничените GPS способности на телефона, за да намерим точното място в Батън Руж, но явно имаше грешка в сателитния сигнал или Роман не беше пренесъл правилно информацията върху картата, защото това не можеше да е дестинацията ни.
— Според мен е точно това — обяви той, засенчвайки очите си с длан, за да огледа по-добре сградата. — За жалост.
— Още оттук чувам писъците на деца призраци — изтръпна осезаемо Приянка. — Може би Руби толкова обича да се пързаля с кънки, че е готова да прекоси безброй щати и да рискува да я заловят властите, само и само да се позабавлява.
Площадката „Ривърсайд“ се намираше в предградията на Батън Руж, на улица, до която още не беше достигнало магическото възобновяване, обзело вече много други места. Притокът на средства и спонсорирани от правителството ремонти очевидно се ограничаваше до центъра на града.
Паркирахме от другата страна на улицата, зад един „Макдоналдс“ със заковани прозорци, и обядвахме с храна от уличен автомат на избелялата от слънцето шарена детска площадка. Роман държеше да понаблюдаваме известно време дали някой влиза или излиза от „Ривърсайд“. До момента нямаше никакво движение.
— Не мисля, че е тук — казах, изхвърляйки опаковката от бонбони „Ем енд Емс“ в препълненото кошче на ресторанта, която веднага бе нападната от рояк мухи. — Едва ли някой е стъпвал тук от десетилетие насам.
Половината букви от флуоресцентната табела на площадката за кънки липсваха, опадали от занемаряване или откраднати. Паркингът с избледнели очертания пустееше. Прозорците, като тези на всички други сгради в квартала, бяха заковани с дъски и нашарени с предупреждения срещу нарушители.
— Е, така и така стигнахме дотук. Трябва поне да проверим какво я е заинтригувало толкова в подобно място — каза Приянка. — Става ли?
Роман провери дали пистолетът му е зареден и кимна.
Входната врата беше не само заключена, но и овързана с верига. Затова и толкова се изненадахме, като намерихме задната отворена.
— Заявявам за протокола, че това изобщо не ми харесва — отбеляза Приянка.
— Не водим протокол — изшушука Роман.
Тя му стрелна поглед. Той ѝ отвърна със същия.