Подобно на мен самата преди девет години, когато ни строиха пред автобуса за Каледония. Объркана и уплашена, умоляваща някой да ми каже кога ще можем да си идем у дома. По онова време бях дребна като това кльощаво хлапе, с ожулени колене и още доста млечни зъби в устата. Същото важеше и за момичето пред мен на опашката. И за това зад мен.
Случва се отново.
Нищо не се беше променило. През всичките години, в които се трудехме да си върнем мястото в света, не бяхме постигнали нищо. Старата система се прокрадваше обратно, досущ като прииждащ наново кошмар.
Или пък изобщо не си беше отивала.
По-голямото момиче се нахвърли на войника. Приянка ахна, когато другата униформена жена извади тейзъра от колана си и най-невъзмутимо го използва върху момичето. Тя падна на плочките и се загърчи в агония. Зарядът на оръжието прогори спиралата на мислите ми, оставяйки една-единствена дума: Спри.
— Не! Тя не искаше! Без да иска! — проплака малкото момиче.
Не знам кой потисна заряда на тейзъра — аз или Приянка. Електричеството му просто секна, но вече беше късно. Момичето лежеше неподвижно, по лице върху сивите плочки.
— Обърни я, за да я сканирам — нареди по-възрастната жена.
Един от войниците се подчини, обръщайки с видимо затруднение отпуснатото тяло на стенещото момиче. Тя отвори очи, смайващо бели сред тъмния коридор. Войникът свали едно плоско устройство от Стойката му на стената и го подаде на командира си.
Жената прихвана лицето на момичето на монитора и го засне.
— Е, това е голямо улеснение. Веднъж да получим нещо добро от правителството.
Всеки сантиметър на гръбнака ми се скова. Невъзможно. Круз бе отказала да изпрати апаратура във възпитателното заведение на Мур, докато не го проверяха инспектори. Или някой бе огледал мястото, одобрявайки го по всички параметри, или… просто не им се занимаваше.
Тъй като стоях зад жената, можех да виждам екрана — бързо менящите се лица, които правителствената програма за проследяване на пси прехвърли, преди да изведе снимка на смръщено момиче с гладка кожа.
— Изабела Дженър — прочете жената на глас и плъзна палец нагоре, за да прегледа данните под снимката. — От лагер „Блек Рок“. Синя. Трябваше само да кротуваш и повече нямаше да попаднеш на такова място.
Тя изцъка три пъти с език.
Този тъничък звук — едно, две, три, без дори да си поеме дъх. Този звук.
Внезапно си я спомних.
Познавах я от Каледония. Работеше в контролната кула и нощем патрулираше край стаите, чукайки по вратите, независимо от часа, само и само да ни събуди. Ей така.
Едно, две, три. Затваряйте си глупавите усти. Едно, две, три. Какво? Ще се разцивриш ли? Едно, две, три. Няма значение на кого ще се оплачеш, защото никой не го е грижа.
Как се казваше? Сещах се само за прякора, който ѝ бяха измислили децата: Чукалото.
Статично електричество запращя в ушите ми, усилвайки се, като я чух да казва:
— Не си излекувана, както и предполагах.
Чукалото пак изцъка с език — този път само веднъж, за да привлече вниманието на жената, която ме държеше.
— Води я в операционната. Ще изпратя малката след нея.
Момичето продължаваше да се съпротивлява с нищожните сили, които му оставаха. Сестричката му изпищя, а една от въоръжените жени сграбчи Изабела за яката и я повлече надолу по коридора, през двойната врата близо до дъното му.
Завъртях глава. Приянка срещна погледа ми с очи, по-изцъклени, отколкото някога ги бях виждала. И тя бе осъзнала какво се случва тук.
Не просто заключваха децата с пси против волята им. Това се случваше чак когато им отнемеха и сетната капчица сила. С други думи… бяхме били толкова път, за да поискаме помощ от пси, който бе загубил способностите си.
Очите на Приянка намериха отново устройството и се впиха в него. Жената, която я държеше, докосна тейзъра на хълбока си със свободната си ръка, стрелвайки ме многозначително. Чукалото засне лицето на малкото момиче.
— О… Зелена. Прекрасно — усмихна се Чукалото. — Този месец сте ни кът.
Войникът се върна за малкото момиче.
— Тази я води в ареста! — нареди му тя.
Мъжът кимна и вкопчи пръсти в ръката на момиченцето.
— Не! Искам при сестра ми! Искам при сестра ми!
То се свлече на пода с писъци и се сви на топка, сякаш така можеше да се защити. Болката му отекваше по голите стени. Не спря да се съпротивлява дори когато войникът се наведе и преметна слабото му телце през рамо.
Тъмните мигли на Приянка шаваха над скулите ѝ. Очите ѝ се движеха наляво-надясно зад затворените ѝ клепачи — съзнанието ѝ вече се беше свързало с компютъра и работеше на пълни обороти.