По дяволите! Ако бяха сканирали лицето на Роман, преди да е изфабрикувала досиетата ни, включвайки лъжата, че сме преминали лечебната процедура, ако адреналинът пак я завладееше…
Не видях Чукалото да се приближава, преди таблетът да се озове пред лицето ми, прогаряйки ретините ми със светкавицата си. Сребърната ми нишка се размота към батериите на устройството, готова да ги изпържи.
Не бива.
Щеше да е твърде подозрително, особено след повредата на тейзъра. Щеше да ме издаде.
— Ана Барлоу — прочете Чукалото и пак вдигна очи към мен.
Пристъпи по-близо, свъсила умислено вежди. Отвори устни. Разпознала ме беше. Ако не от лагера, то от новините. Нещо просветна в очите ѝ.
Обстоятелствата.
Без да се двоумя, проговорих с най-добрата си имитация на акцента на Лиъм.
— Да нямам нещо на лицето си, гълъбче?
Тя примигна учудено, но мълниеносно се окопити. Горната ѝ устна се разтегли назад в злобна гримаса.
— Само тарикатска физиономия, която хич не ми се нрави.
Чукалото насочи вниманието си към Приянка, кимвайки първо на жената, която я държеше, после и на мен. Военната кимна на свой ред и тънък кичур червена коса се измъкна от спретнатия ѝ кок. Без всякакво предупреждение пусна Приянка, сграбчи яката на ризата ми и ме повлече надолу по коридора.
Завъртях се назад да видя отново Приянка, но се движехме твърде бързо. Едва успявах да не се препъна в собствените си крака. За една ужасяваща секунда реших, че червенокосата — ГИЛБЪРТ пишеше на значката с името ѝ — ще ме завлече през същата двойна врата с табела „ОПЕРАЦИОННА“, отвъд която изчезнаха двете момичета.
Вместо това ме отведе по-надолу по коридора към врата с табела „ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“.
Добре съм — успокоих се. — Добре съм.
Носът ми пламна от пронизителната миризма на спирт и изкуствен аромат на лимон. Стиснах очи срещу ослепителната светлина на голите флуоресцентни лампи и отражението им по белите стени. Стените на половината стая бяха облицовани в стерилни кремави плочки, от които стърчаха няколко душа. Другата половина беше обточена с метални рафтове, заети от големи прозрачни пластмасови кутии. Докато Гилбърт ме водеше покрай тях, тръпката на ужас в тялото ми прерасна в панически рев.
Купчини с дрехи. Обувки. Лични вещи, които едва ли щяха да се върнат при собствениците си. Всичко това ми беше до болка познато.
— Застани там. Не мърдай! — нареди ми Гилбърт, сочейки най-близкия душ.
Прескочих ниския праг, оформен на пода.
Идеше ми да задращя по стените с изпотрошените си нокти. Да изтръгна крановете, да разкъсам кевларената ѝ жилетка, да накарам всички лампи по тавана да избухнат в порой от горящи стъкълца.
Никога не се бях мразила повече, отколкото в момента, когато застанах под онзи душ със сведена глава, превити рамене и вързани зад гърба ръце. Поза на покорство. Смирение.
Цялата самоувереност, която бях градила години наред, бе изтляла. Остроумните думи и стратегическата приветливост сякаш ме бяха напуснали. Мълчанието помежду ни ме задушаваше все повече с всяка изтичаща секунда.
Нали трябваше да съм добре?
Тръгнала бях от Каледония преди години. Преди цяла вечност. Съзнавах го, но и помнех всичко. Поне тялото ми помнеше. Затова трепереше, колкото и да се мъчех да го укротя, стиснала ръце зад гърба си, за да разсея вцепенението им. Вратата зад мен се отвори, но късчето облекчение, което изпитах, виждайки Приянка, се изпари при следващите думи на Гилбърт.
— Съблечете се. Сложете вещите си тук…
Тя свали една празна кутия от рафта зад себе си и я пусна на пода с такъв трясък, че подскочих.
— Веднага.
Приянка пристъпи напред, възползвайки се от онези няколко сантиметра височина, с които превъзхождаше жената. Очите ѝ имаха трескавото изражение, предизвикано от прилива на адреналин, и като че ли трепереше от напъна да се въздържа.
— Ще се обърнеш ли, или очакваш да ти спретнем представление?
Гилбърт се отказа от тейзъра и палката си и посегна направо към пистолета. Извади го от кобура и се прицели към краката ни.
— Очаквам да си затваряш шибаната уста и да правиш каквото ти се казва.
Военнослужещата, съпровождаща Приянка, дойде зад мен и преряза свинската опашка около китките ми.
Не се съпротивлявай — беше ми прошепнало едно от момичетата в Каледония, докато чакахме да влезем. — Ще стане по-зле. Много по-зле.
Има моменти в живота, когато съзнанието ти просто… потъва някъде. Гмурваш се в едно тъмно кътче от себе си, където се чувстваш в безопасност, докато тялото ти продължава да си върши работата. Просто инстинкт за самосъхранение. Именно това тихо кътче ми беше помогнало да не се прекърша в Каледония, помагаше ми и сега, докато развързвах бавно кубинките си, събличах дънките и ризата си, всички пластове дрехи, оставайки единствено по разтреперана гола кожа.