— Знам… знам — отговори Макс Срамът в думите му ме порази. — Но вече не живея така. Няма да се върна към това и няма да позволя на Мърсър да ме вземе, като дойде другия път.
Аз първа осмислих изречението му.
— Какво каза?
— Мърсър идва тук? — попита Роман.
Сега бе ред на Макс да ни изгледа объркано.
— Не ви праща той и не идвате да му се опълчите…?
— Идваме заради теб — уточни Приянка.
— Макс — вклини се остро Роман, привличайки вниманието му обратно към себе си. — Сигурен ли си, че си виждал Мърсър тук?
— Не смяташ ли, че мога да разпозная това чудовище от цял километър разстояние? — Макс потри лицето си. — Измислили са цяла система. Отделят Феномените за него и той идва веднъж месечно с въоръжена стража, за да си подбере. Видях го с очите си. Два пъти. Последно дойде преди два дни.
Роман изруга и стисна с ръце коленете си. Устата на Приянка се отвори и затвори безмълвно.
— Не водеше Лана — каза Макс. — Поне не я видях.
— Не — обясни Роман, — тя преследваше нас.
— Явно Мърсър много ви иска обратно — засмя се безрадостно Макс. — А знаете ли кое е най-извратеното? Децата тук го приемат за герой. Наричат го Ангела на арената.
— Да му се не види! — възкликна Приянка. — Мур няма как да не знае за това.
— Мърсър може да има пряка уговорка с охранителната компания, която Мур е наел да ръководи заведението му — каза Роман. — По-лесно е да подкупиш някоя дребна риба, отколкото едра клечка като Мур.
— Не… — Мислите ми започваха да се навързват все по-бързо. — Всъщност звучи доста логично. Разсъди малко какви компании купува и колекционира Мур. Една от най-големите му придобивки през последните години беше транспортна компания за вътрешни и международни превози.
Камиони. Товарни кораби. Почти ексклузивно разрешение за пресичане на границите между всички зони и достъп до пристанищата без особен контрол от страна на правителството.
Роман отвори уста, очевидно схванал връзката. Помъчих се да не си представям нито него, нито другите отвлечени от семействата им деца в такива транспортни контейнери. Тук, в Америка, трябваше само да намерят децата, които често се забъркваха в неприятности, или онези, които пропадаха през пролуките в системата. Непотърсените.
Нежеланите.
— Мърсър получава деца, но какво получава Мур от сделката им? — попитах.
— Добър въпрос — отвърна Макс. — Съветвам ви да напуснете и да отидете да го бистрите някъде другаде.
Без да го удостои с внимание, Приянка забарабани с пръсти по коленете си.
— Всички знаем, че Мур си събира армия, нали? Разправя на света, че искал да превъзпита децата пси и да ги превърне в „полезни“ за обществото, но всъщност цели да създаде военна сила.
— Накъде биеш? — намеси се Роман.
— Не е ли по-лесно да си направиш армия, вместо да принуждаваш всички пси, завърнали се при семействата си, да постъпят на военна служба? — каза Приянка. — Мур дава деца на Мърсър, но с намерението да ги изкупи обратно някой ден. Обучени и с подсилени способности.
— Но защо му е да взима Зелени, ако досега е работил с деца без мутация? — попитах.
— Баща ми установи, че е по-лесно да предизвикаш мутация на вече съществуваща мутация — поясни Макс. — Пък и Феномените нямат толкова сили да се съпротивляват.
— Е, Максимо, време е да изплатиш малко от греховете на баща си — каза Приянка.
— Не желая да наранявам никого повече — поклати глава той.
— Май по-скоро не искаш някой да наранява теб повече — контрира го Приянка. — Ние бяхме екип, а ти ни разцепи. Съсипа надеждата ни да унищожим Мърсър отвътре, затова той продължава да измъчва деца, да ги продава като стока, да ги обучава, да експериментира с тях, да ги убива. Струва ми се, че трябва да се чувстваш поне малко отговорен, като се има предвид, че твоят баща е главният инструмент на онова чудовище.
— Сериозно ли проникнахте в секретен затвор само за да ме нахокате? — попита Макс. — Не е трябвало да си правите труда. С нищо не можете да ме накарате да се почувствам по-виновен, отколкото сам си натяквам, че съм. Виждам ги в сънищата си всяка божа нощ, Прия. Всичките ни жертви. Всички хора, които Мърсър ни изпрати да търсим. Затова и се предадох. Исках да получа лечението. Не желаех повече никога да ме използват така. И ако идвате заради способностите ми, просто сте си пропилели времето. Никога не съм ви имал за глупаци, но ето каква глупост спретнахте.
Той вдиша дълбоко и пак затвори очи. Накрая проговори толкова тихо, че не знаех дали го чувам правилно. Запляска леко челото си с длан, като че се мъчеше да забие думите по-надълбоко в съзнанието си.