И се стовари в калта при всички нас.
Тридесет и шеста глава
Войникът се строполи на земята, вдигайки вълна от катранена кал. Макс успя да отскочи встрани, но на Къби ѝ се наложи да се претърколи, за да не падне върху нея. Всички изглеждахме не по-малко учудени от войника. Синьото момче притисна ръка към гърдите си, сякаш физически бе ударило мъжа.
В първия момент никой не помръдна. Възцари се пълна тишина. След това се спусна хаос. Наоколо проехтяха смаяни възклицания, а отгоре се чу тропане на метал — войниците вадеха оръжията си.
Къби посегна към пистолета на падналия мъж.
Роман изкрещя:
— Едно!
Не се замислих. Не казах нищо. Просто реагирах. Намерих онази сребриста нишка в съзнанието си, вкопчих се в нея и я застисках, докато не удуших енергията, вибрираща в двата прожектора над главата ми. Стъклата и крушките им се пръснаха на парчета, принуждавайки войниците и децата наоколо да се разпилеят.
Гласовете над нас се пропиваха с паника.
— Код „Бяло“! — извиси глас някой. — Имаме код „Бяло“… Съобщи по радиостанцията…
— … не работи…
— … мъча се да извикам подкрепления, но сигналът… Нещо не е наред със сигнала!
Много от децата се разтърчаха из арената с разперени към прожекторите ръце. Претовареното електричество накара крушките да се взривят, обсипвайки със стъкла и искри войниците под тях.
Пълният мрак ме дезориентира за миг. Препънах се, но бързо стъпих на крака и се завъртя към останалите. Силуетите им се открояваха в нощта, не различавах лицата им, но очите ми лека-полека се приспособяваха към тъмното. Повечето деца изпълняваха нарежданията ни и се бяха скрили под металните пътеки, където войниците трудно можеха да се прицелят в тях.
Каквото всъщност и опитваха да направят в момента.
— Две! — изкрещях.
Момичетата до мен бяха Сродници. Докоснаха ме с ръце, докато вдигаха войниците във въздуха, следвайки сигнала на другите като тях. Писъците на мъжете, полетели към земята, трябваше да ме стреснат. Вместо това обаче страхът им потече като бурен електрически поток през тялото ми и като че усили думите, жужащи като недобре настроена радиостанция в съзнанието ми.
Върнахме си силите.
Превъзхождаме ги числено.
Контролът е в наши ръце.
Щом не можехме да оправим повредената система, щяхме да я разбием на парчета и да я изградим наново.
Далечни крясъци — малцината войници, работещи в самата сграда, се изляха на металната пътека от вратата на втория етаж. Но още преди да минат над входната клетка, вече хвърчаха към земята.
Няколко от наемниците се мъчеха да избягат от арената, изкачвайки се по металната мрежа на клетката, но малка групичка Сродници им налетя с писъци и юмруци и бързо ги свали. Нечий тъмен силует на покрива съумя да стреля веднъж, преди да полети напред. Пушката му падна в калта секунда преди него.
Из въздуха засвистяха още изстрели, но децата скоро обградиха войниците, изтръгнаха оръжията от ръцете им и още преди да са станали на крака, ги затласкаха присмехулно към другия край на арената.
— Отзовете се! Има ли някого? Код „Бяло“!
Наведох се да взема пистолета, потънал в калта пред краката ми. С беснеещ пулс блъснах дръжката му в главата на войника с радиостанцията и той отново се просна на земята. Зад гърба ми се чу металното изщракване на вдигнат предпазител. Завъртях се към звука.
— Залегни! — нареди ми Къби, а сетне с неочаквано спокойствие простреля войника, когато не бях забелязала да ме връхлита в гръб.
Той падна с агонизиращ рев, стиснал унищоженото си коляно. Когато вдигнах поглед, най-накрая съзрях по-дребничките силуети на малките деца, притичващи покрай стената към главната сграда. Макс куцукаше зад тях с пистолет в ръце.
— Три? — попита Къби.
— Три — кимнах аз.
— Три! — изкрещя тя.
Хората ѝ се спуснаха към нея, въоръжени с откраднатите пистолети. Повечето войници лежаха на земята с ръце зад главите и забити в калта лица, но неколцина още бяха на крака и стреляха по децата. Чух, че някой зарежда пистолета си, и се извърнах към звука. Група момчета притича покрай мен, шляпайки с бясна скорост през калта. Следваха Къби, която вече препускаше към мрежата, разделяща арената от централната сграда.