Роман ме погледна. Аз прехапах устна. Но Мур не говореше за мен.
— Мисли по-мащабно. Единственият начин да не привличам внимание към нас беше да я предам скришом на федералните, за да си затварят очите. Аз спасих проекта ни и ако ти не си способен да направиш жертва в негово име, тогава…
Подскочих от неочакваното движение на екрана. Мърсър бутна силно Мур и го прикова към стената с лакът в гърлото.
— Не ми дрънкай за жертви, корумпирано, разглезено копеле такова!
Мур се замята в хватката му, докато Мърсър не благоволи да го пусне, обръщайки се да си върви.
— Къде отиваш? Не сме приключили тук. Чакам доклад от теб!
Мърсър не надзърна назад. Вече се отдалечаваше от камерата и следващите му думи почти не се чуха. Почти.
— Отивам да я доведа.
Лиъм се приведе и затвори лаптопа. После, без да поглежда към никого от нас, каза:
— Пригответе се. Тръгваме веднага.
Четиридесета глава
Побързахме да нахраним животните и да подредим къщата. След като я заключихме, готова за връщането на Сам и Лукс същата вечер, се разделихме в две коли и източихме бензина на третата.
— Аз ще тръгна със Зу — каза Лиъм на Дунди и ме погледна, докато прибирах мръсните ни, смачкани сакове в багажника на джипа, с който ни беше докарал Дунди. — Стига ти да нямаш нещо против.
Лиъм се беше изкъпал и обръснал, преди да слезе при нас, и макар че още се движеше сковано и сякаш вибрираше от тревога, изглеждаше малко по-сносно. Или, както се изрази Вида, вече не приличаше на водач на култ, обмислящ да убие всички ни.
— Разбира се, че не — отвърнах. — Но аз ще карам.
Той се поусмихна.
— Дадено.
— Дано не възразяваш да се намърдаш на задната седалка — каза Приянка на Макс, докато слизаха по стълбите на верандата. — Възнамерявам да защитя трайния си статут на шампион по „Познай думата“.
Макс се обърна към Вида.
— Умолявам ви да пътувам с вас. Имам нужда от малко тишина и спокойствие.
Вида отвори задната врата и махна театрално към седалката.
— За мен ще е шибано удоволствие.
— Ще му каже ли някой, че в тази кола няма да цари „тишина и спокойствие“? — подшушна ми Лиъм, докуцуквайки, за да ми помогне с товаренето на багажа.
— Някои неща е по-забавно да откриваш сам — отвърнах.
— Сигурна ли си, че искаш да караш? — попита ме той и надникна към задната седалка с видимо желание да се просне там.
Нещо в изражението му се промени.
Безнадеждност.
Разкопчах предния джоб на една от раниците и извадих отвътре снимката, която бях взела от Убежището — обгорена и смачкана, но все пак запазена. Показах му я и той опули очи.
— Не сме загубили всичко — казах му. — Ще се справим.
Лиъм взе снимката в едната си ръка, а дланта на другата отпусна върху главата ми, както правеше някога.
— Като го чуя от теб, някак успявам да го повярвам.
— Готов ли си? — попитах го.
— Дълъг път ни чака — каза той. — Може би ще трябва да си починеш…
Впих многозначителен поглед в него.
— Ето я моята Зу — примири се той и пъхна снимката в джоба си.
Преди да тръгна към шофьорската седалка, той ме хвана за китката.
— Лиъм, не ставай глупав…
— Не, просто исках да ти кажа… — Той поклати глава и няколко кичура тъмноруса коса паднаха на челото му. — Съжалявам, че не се сбогувах с вас.
— Кой път? — попитах, едва устоявайки на потребността да го прегърна.
Той изтръпна.
— И двата. Когато си тръгнах без предупреждение и когато пуснах двама ви да си вървите, без да си изгладим отношенията. Никога не съм бил безгрешен, но се старая заради вас.
— Никога не си ни трябвал безгрешен — уверих го. — На никой от нас.
— След смъртта на Коул, след всичко, което ни се случи — продължи той, запъвайки се, — чувствах, че точно такъв трябва да бъда.
— Знам — отвърнах. — Лиъм, знам. Всичко е наред. Просто… вече никой не бива да си тръгва, без да се сбогува. Ясно?
Той кимна.
— Ясно.
— Добре — кимнах и аз. — Да вървим тогава.
Вида ме погледна, преди да се качи на шофьорското място.
— Ако ни загубите, просто карайте напред. Ще ви чакаме четири пресечки южно от лабораторията.
Отворих моята врата.
— Защо реши, че ние ще следваме вас?
Тя се ухили.
Седнах вътре и закопчах предпазния си колан, а Приянка се извърна да надникне през задния прозорец.
— Сбогом, Снежинке, принцесо на сърцето ми.