Лиъм видимо се притесни, но все пак кимна. Всички бяхме свикнали да намираме решения в наглед неразрешими ситуации.
— Сградата на лабораторията се намира на десетина километра оттук — отбеляза Роман. — Малко под два часа бързо ходене, но все пак дълъг път за човек с огнестрелна рана.
— Хлапе — обади се Лиъм. — Спри да се занасяш с мен. Добре съм.
Вида провери пълнителя на пистолета си и го пъхна в джоба на коженото си яке. Знаех, че Роман също е въоръжен, ала се изненадах да видя, че Приянка взе пистолета, който Вида ѝ предложи.
— Едва ли е нужно да ти го казвам, но не позволявай да те заловят с него. Особено някой униформен — добави Вида. — Може и да се поколебаят да гръмнат бялото момче, най-вече ако не вярват, че е пси, но смуглото момиче е друго нещо.
— Знам — отвърна Приянка. — Само че няма шанс да ме заловят.
— Хубаво. Не искам повече мъртви деца под мое командване.
Приянка ѝ козирува иронично.
— Не искам и такова отношение — натърти Вида. — Способна ли си да изпълняваш заповеди?
— Нямаш представа на какво съм способна — заяви твърдо Приянка.
Стоманеното изражение на Вида поомекна и устните ѝ се извиха в една от характерните ѝ, леко смущаващи усмивки на одобрение.
Тръгнахме през града, натоварени с вода и оръжия. Срещнахме първия хеликоптер чак в периметъра на гробището. Двете с Приянка го усетихме най-напред… още преди другите да го чуят. Тя сграбчи Макс, а аз — Роман и ги завлякохме под прикритието на близките дървета.
Другите, които вървяха пред нас, последваха примера ни и се спуснаха към дебелата сянка. Лиъм приклекна близо до мен, опирайки глава в един дънер. Лицето му бе червено и по бузите му се стичаше пот. Тежкото му дишане ме притесни най-сериозно. Той обаче сключи челюсти и свирепа решимост превзе изражението му. Веднага, щом шумът от перките на хеликоптера се загуби сред далечния вой на автомобилни аларми и сирени на службите за спешна помощ, Лиъм стана на крака.
— Ще минем през гробището по двойки — нареди Вида, докато прескачахме оградата. — Ти, Стюарт, идваш с мен и Чарли.
Всяка двойка изчака предишната да прекоси лабиринта от надгробни плочи и пътечки, преди да побегне след нея. Когато хеликоптерът се върна за поредната обиколка, градът вече ни беше приютил в задимените си обятия. Мълниеносно намерихме укритие в хаоса му.
Сградите в крайните квартали още пламтяха, разпалвани от вятъра. Обирджии разбиваха витрините на супермаркети и магазини за дрехи. Един бял мъж излезе през поредната строшена стъклена фасада с компютър в ръце и хукна към групичката си приятели, скрили с кърпи долната половина на лицата си. Полицейска кола прелетя край нас, докато крачехме забързано по тротоара.
Докато се доберем до един неохраняем мост през реката, вече бяхме загубили цял час в избягване на патрулки и криене зад боклукчийски контейнери. Кръвта ми кипеше от напрежение, всяка пропиляна минута ни спъваше. Живот се отнемаше за секунди. Руби вече можеше да е…
Видях стоманената твърдост по лицето на Лиъм, когато се надигна иззад поредните боклукчийски контейнери и поведе групата ни напред. С Роман останахме най-отзад и забелязах как преценява с остър поглед всяка заплаха по пътя ни. Приянка ускори крачка, за да догони Вида и другите, но Макс нарочно поизостана, изчаквайки ни с угрижено лице.
— Добре ли си? — попитах го. — Можеш да се върнеш, ако ти идва в повече.
Не го казвах осъдително, изненадах се, че Макс изобщо реши да дойде с нас. Когато Лиъм се обади да ги информира, Сам и Лукас го поканиха да остане при тях, докато се почувстваше готов да излезе сред света. Макс обаче настоя да дойде с нас, твърдейки, че може пак да се наложи да потърси Руби с дарбата си, преди да стигнем до града.
— Справям се — увери ме той. — Само дето не очаквах пак да прибягна до насилие.
— Не е нужда да се биеш — казах му. — Просто се радвам, че дойде с нас.
Той кимна и пак обърна поглед към улицата. Започвах да разпознавам схемата на разрушението. Горящи сгради отстъпваха място на тлеещи — пожарните коли се придвижваха от сърцето на града към покрайнините му. Като стигнахме до овъглените останки от редица къщи, вече не се виждаха пламъци, а само въздух, затлачен с пепел и гъста пушилка. Вдигнах яката на тениската си върху устата и носа си, за да ги прочистя поне малко.
Единственият проблем беше, че колкото повече доближавахме центъра, толкова по-оживено ставаше. Направихме път на блуждаеща тълпа, плъзнала по улицата. Хората в нея бяха на различна възраст, от различни раси, но очите на всички червенееха болезнено. Сякаш ги бяха драскали с нокти.