Свърнах към първия търговски център по пътя ни, наблюдавайки с удивление как дронът продължава напред по шосето. Спрях внезапно на гърба на едно химическо чистене със спуснати решетки. Дръпнах ръчната спирачка и изгасих двигателя.
Дори не се бях сетила за наскоро монтираните камери по пътя към Вирджиния. Бяха нова мярка за сигурност в борбата срещу контрабандата и престъпността. Освен това бяха програмирани да подават сигнал за всяка кола, чиито пътници умишлено променяха или маскираха лицата си. Много полезна технология… ако не преследваха теб самия.
— Сигурна ли си, че сме невидими? — попитах Приянка.
Бях виждала и други Зелени да творят същински чудеса на техниката с няколко жички и празна консервна кутия, но това ми звучеше направо невероятно.
Тя се престори на засегната, слагайки ръка на сърцето си.
Не знам защо погледнах към Роман за потвърждение, като се имаше предвид, че и той беше също толкова неискрен. Може би защото, ако им вярвах за едно-единствено нещо, това беше, че при никакви обстоятелства не биха рискували живота си и безопасността си с лека ръка. И те имаха не по-малка причина от мен да се измъкнат от взора на камерите.
— Действа — увери ме той. — Дроновете ще сигнализират за нормално смущение, а уличните камери изобщо няма да се включат, за да ни заснемат.
Учестеният ми дъх прогаряше гърлото ми и ускоряваше пулса ми. Опрях чело на волана. Затворих очи с надеждата да погреба спомена за билбордовете в тъмнината зад клепачите си. Като ги отворих, Приянка държеше найлонова торбичка пред мен.
— Моля те, не повръщай на тапицерията. Това е едничкият ни дом в момента.
— Приянка! — нахока я Роман.
— Не се прави, че и ти не си го помисли — парира го тя.
Отблъснах ръката ѝ.
— Просто съм… — Ядосана. Объркана. Уплашена. Толкова много ужасни неща наведнъж. Но не желаех да давам надмощие на подобни чувства, признавайки за тях, ето защо смених темата. — Нищо ми няма. Как им хрумна да ме търсят тук?
— Разширили са обсега на издирването… — рече Роман, приглаждайки разчорлената си коса. — Сигурно с всеки изминал ден увеличават периметъра от Пенсилвания навън.
Надигнах се в седалката, макар че още се усещах в безтегловност.
— Ще ни кажеш ли накъде пътуваме? — попита той. — Щом проверяват главните пътища, може просто да ги избягваме.
Не, не можехме. Не и през цялото време.
— Вирджиния. Отиваме в едно скривалище. Извън радара на властите.
Откъдето можех да изпратя снимките на похитителите на Вида и Дунди и да разгадая връзката им с взрива.
Приянка се приведе между предните седалки.
— Добре звучи.
Не ми се щеше да им давам дори толкова информация предварително, но така щях да ги заблудя, че започвам да им се доверявам. Пък и дори да успеех да им избягам, Вирджиния беше голям щат. Години наред можеше да ме издирват неуспешно из него.
— Значи, ще трябва да прекосим границата между две зони — замисли се Роман. — Как смяташ да го направим?
Без значение как щяхме да стигнем дотам, трябваше да минем най-малко през един контролен пункт. В момента се намирахме в Зона 3. Границата ѝ със Зона 1 съвпадаше със западните граници на Пенсилвания, Западна Вирджиния и Вирджиния, като Вирджиния служеше като южна граница на Зона 2, която започваше от Северна Каролина и се простираше чак до Тексас.
Зоните изпълняваха ключова роля, главно административна, когато Обединените нации поеха контрола над нещата. Спомагаха за разпределението на провизиите и осигуряваха по-малки, по-лесно управляеми райони за наблюдение от страна на умиротворителите. Сега ни оставаха броени месеци до първите истински избори от пет години насам и свалянето на границите вероятно щеше да е един от първите ангажименти на новия Конгрес.
Границата между зоните не можеше да се прекоси нелегално. Всички пунктове по главните пътища и магистралите бяха под блокада. Заснемаха се регистрационните номера на всички автомобили и се включваха в база данни, чрез която стриктно се следеше кой влиза и кой излиза.
Тази мисъл ме накара да се обърна към спътниците си.
— Как са успели похитителите? — попитах ги, барабанейки с пръсти по таблото. — Как са прекарали камиона от Зона 1 до Зона 3, без да ги спрат? Дори да не са минали през скенер, Гранична полиция е трябвало да претърси каросерията.
— Ще ми се да можех да ти кажа, че всички обичат правилата като теб — отговори Приянка. — Само че повечето хора предпочитат подкупите.
Този вариант не важеше за нас. Въпреки че разполагахме с пари, имаше опасност да ме идентифицират. Наскоро монтираха камери с лицево разпознаване по всички контролни пунктове и не се съмнявах, че умиротворителите на ООН, които следяха трафика, спираха колите за по-сериозни проверки заради мен, издирваната бегълка.