Роман ме погледна.
— Не може ли да минем пеша?
— Не — отговорих, опирайки лакът във вратата. — Знам друг начин.
Не исках да го правя — беше егоистично и дори престъпно да разкривам подобна информация без нужното разрешение, ала нямахме време да скитаме и да търсим пролуки в оградите и обхвата на камерите. Открих тази вратичка най-случайно, когато ни се наложи да променим маршрута си за Зона 1 и 3, защото група поддръжници на Стражата на свободата бяха барикадирали главния контролен пункт. Агент Купър си затвори очите.
— Има един неохраняван страничен вход — споделих им накрая. — Понякога правителствени коли го използват, за да си спестят трафика и мащабните опашки по пунктовете.
Шосе, минаващо покрай езерото Ери в Ню Йорк и Пенсилвания. Транспортният отдел на правителството възнамеряваше отново да го отвори за общо ползване, за да улесни достъпа до езерото и да облекчи трафика към главния контролен пункт. Дори монтираха „умни“ камери за лицево разпознаване по време на първата фаза от „Да върнем Америка в правия път!“. В последния момент обаче канадското правителство подаде официално оплакване, защото камерите, насочени към езерото, можело да бъдат използвани за наблюдение на канадски кораби в канадски води и нарушавали правото на лично пространство на гражданите им. Заявиха, че заради участието им в ООН, новото оборудване можело да се възприеме като техника за вътрешен шпионаж.
Нашето правителство остави камерите за по-нататъшна употреба, но в момента стояха изключени. И шосето не се наблюдаваше.
— Ама че изненада! — възкликна Приянка.
— Колко често се използва? — попита Роман. — Някой би ли се досетил, че може да тръгнеш по него?
Добри въпроси, на които обаче нямах отговор.
— Не знам. Но се налага да опитаме.
Вярно, не особено разумен план. Засега обаче не ми хрумваше по-надежден, пък и беше по-добре, отколкото да стоим на едно място.
Дванадесета глава
Трябваше да пропътуваме почти двеста километра, преди да повярвам, че устройството на Приянка действа, и още толкова, за да реша, че е най-добре да страним от големите градове, около които кръжаха полицейски дронове. Парите на наркотрафиканта се изчерпваха точно толкова бързо, колкото беше предвидила Приянка, макар че зареждахме резервоара само до половината.
Тя проспа голяма част от дванайсетчасовия път до Охайо, похърквайки тихо от задната седалка, вирнала коленете на дългите си крака към тавана на колата, но Роман дори не задряма. Нито за секунда.
Аз също.
В полунощ най-сетне спряхме за почивка. Паркирах колата срещу една закусвалня — достатъчно далеч, за да не се набива на очи, но и достатъчно близо, че да наблюдаваме хората от другата страна на светещите прозорци. Мъж с бяла шапчица бършеше бара, разговаряйки с двама подпийнали клиенти, които доволно похапваха палачинки от една чиния. По телевизора зад тях излъчваха новини за Европа.
— Не си дава много зор… — обобщи Роман видимо напрегнат.
Очите му прескачаха между закусвалнята и тоалетната, прилепена към дясната страна на сградата, като в бензиностанция. Именно заради това нейно разположение бяхме решили да я използваме.
— Няма нищо — отвърнах. — Нека се позабави. Така и не успя да се освежи в мотела.
Заради мен.
Роман се пресегна и включи радиото.
Нямах емоционалната нагласа да слушам новини за инцидента и предполагаемото ми участие в него. Посегнах да изключа радиото, но приглушените думи на Роман ме спряха.
— Знам, че сигурно ти е тежко да ги слушаш, но трябва да сме в час с новините и разследването.
Върнах ръката си на волана.
Имаше право, ала споменът за експлозията, за съдбата на Мел и останалите още беше твърде пресен. Вече почти непрестанно разигравах случката в главата си, умувайки дали е имало начин да ги спася. При мисълта да слушам как някой друг обсъжда онези кошмарни последни секунди ми идеше да изскоча от колата.
— Добре — скалъпих накрая.
Той натисна копчето за автоматичен избор на станция и остави радиото само да намери главната радиочестота на зоната, в която се намирахме.
Прашенето се вливаше и изливаше от ушите ми, прекъсвано от станции с лош сигнал и откъслеци от полузабравени песни. Когато попаднахме на правилната честота, звукът беше толкова силен и ясен, че гласът на радиоводещия едва не ни проглуши. Роман се стресна и го намали от копчето.