— Говорех за хората, които те разпитваха, за внезапното им изчезване — поясних приглушено.
От ФБР му проведоха разпит, на какъвто така и не подложиха мен. Агентите, които го преследваха седмици наред, дори не ме погледнаха. Двама наминаха през апартамента на Кейт да ме попитат кога за последно съм виждала Руби и Лиъм, но Кейт присъстваше през цялото време. И след час ги помоли да си тръгнат. Това беше.
Първоначално почти хе ядосах. Така де, какво ще знае едно малко момиченце, нали? Но видях какво причиняваха следователите на Дунди.
Гледах как стои пред Конгреса и свидетелства под клетва, че няма представа къде са „така наречените му приятели“, и отговаря на всички въпроси с „Не знам. Не съм ги виждал от месеци“. По време на една семейна вечеря няколко федерални агенти дойдоха да претърсят апартамента му за доказателства, прибирайки всичко, което си наумяха — включително книги, само и само да го стресират. Видях на какъв тормоз бяха подложени родителите му от репортери, следователи и противници на пси, докато накрая не се принудиха да напуснат Вирджиния.
Излизаше, че поне този път възрастта ми ме беше защитила.
— Не — отговори Дунди след малко. — Просто ми задаваха въпроси, чиито отговори не знам до ден-днешен.
Взех сгънатата пътна карта от поставката за чаши. Беше отбелязал маршрута ни до Блекстоун, мъничко градче в централната южна част на щата, за което дори не бях чувала.
— Би трябвало да стигнем за около три часа — допълни той с поовладян глас. — Кажи, като огладнееш. Взел съм вода и няколко протеинови блокчета. Достатъчно топло ли ти е?
— Всичко е чудесно — успокоих го. — Искаш ли да пусна радиото?
— Всъщност, ако нямаш нищо против, бих постоял на тихо.
Усмихнах му се и се облегнах назад, зареяла поглед в дъжда.
— Аз също.
Петнадесета глава
Сега
Никой не ми беше казал.
Закрачих бързо по отъпканата пътека към Убежището, скръстила ръце пред гърдите си. Тук-там по загладената, сбита пръст, осеяна с листа, се мяркаха отпечатъци от подметки, оставени при последната буря. Всеки път, когато подминех някоя диря, сочеща към езерото, се чудех дали не е на Лиъм или Руби.
Ала мисълта единствено ме изпълваше с пареща ярост.
Усещах я как дращи под кожата ми като заряд, отчаяно търсещ електрическа верига, която да затвори, с чиято помощ да се възроди.
Не ми бяха казали.
Две седмици. Нямаше ги от цели две седмици, а Дунди не намери малко време да ми го спомене. Лиза каза, че веднага са се свързали с него, за да го уведомят. Можеше някак да ми предаде новината, лично или по Вида. Не бе сметнал за потребно да ми сподели, че двама от най-близките ни хора просто… просто са изчезнали, напуснали са Убежището, най-важното нещо на света за тях.
Съзнавах, че треперя. Скръстените ръце не ми помагаха, а само приклещваха горещината от гнева ми и ме обгръщаха в нея.
— … както виждаш, доста сме се разраснали от последното ти посещение. Вече имаме около двайсет деца. Най-малкото е на девет. Сузуме?
Вдигнах поглед от пътеката.
В даден момент от съществуването си Убежището навярно бе служило за нечия лятна вила. Уединена къща на брега на езерото, откъсната от целия свят.
Лиъм и доведеният му баща значително бяха разширили простичката двуетажна дървена постройка. Тъмните горски цветове, наситени нюанси на зеленото и кафявото, помагаха на Убежището да се слее с околната среда. Независимо от заострените ъгли на покрива му първия — и единствен — път, в който го бях съзряла, ми хрумна странната мисъл, че вероятно къщата е израснала сама в гората, поникнала е от пръстта, подобно на обкръжаващите я дървета.
Като наближихме, познатите въжета започнаха да изникват между стволовете, но… чакай малко. Още бяхме твърде далеч от къщата, а при последното ми посещение въжетата не се простираха чак дотук.
Отметнах глава назад, проследявайки с поглед въжето над главите ни до едно дърво отдясно, където беше вързано на възел.
На гигантския дъб бе опряна сребриста стълба, от която висеше кофа с чукове и пирони. Между най-здравите клони се забелязваха основите на дървена платформа.
— Това ще е десетата дървесна къщурка, когато… Лиъм… е, когато някой от нас я довърши — обяви Лиза. — Вече имаме девет готови. След като много от децата се влюбиха в първата, която Лий построи, двамата с Руби решиха да изградят още, за да предоставят на всички по малко лично пространство. После май се поувлякоха, защото Лиъм не приема „не“ за отговор, и сега вече имаме повече къщи по дърветата, отколкото на земята.