— Не са ли тръгнали заедно?
Тримата си размениха погледи, от които косъмчетата по тила ми настръхнаха.
— Кажи ѝ — подкани накрая Джейкъб. — Никой от двамата не би решил, че предаваме доверието им. Все пак това е Зу.
Лиза не изглеждаше особено убедена. Онази пронизителна болка ме прободе отново.
Нямам място тук. Не съм една от тях.
Руби и Лиъм вече не бяха мои, не и както някога. Нараних ги, както те нараниха мен, и макар тези тримата да се държаха приветливо, едва ли бяха забравили последното ми посещение.
— Слушай — рече накрая Лиза. — Знаеш какви са. Тръгнаха поотделно главно защото мрежата им се разрасна и започнаха да получават все повече сигнали за деца в беда. Това не ме притесняваше. Да, имаше повече стрес, но…
— В последно време се караха — обясни директно Джейкъб.
Мигел кимна и добави:
— Не знаем защо.
— Беше все едно мама и татко да се хокат шепнешком, уж за да не ги чуваме — каза Лиза.
— Сигурно се шегувате — смотолевих накрая.
Руби и Лиъм никога не се караха.
— Не — увери ме Джейкъб. — Руби започна все по-често и по-често да излиза сама. Всички се тревожехме за нея, но Лий направо полудяваше. В такива случаи се затваряше в дърводелницата, а после всички получавахме по някое уродливо дялано животно, за което трябваше да се преструваме, че ни харесва, за да го разведрим.
Духнах кичур коса от лицето си.
— Да, представих си картинката.
— Но най-лошото в ситуацията бе — продължи Лиза, — че излизанията ѝ започнаха да се удължават и спря да води деца. Руби винаги е била затворена, но напоследък… направо не бе тук.
Руби бе такава по природа. Понякога потъваше толкова надълбоко в съзнанието си, че сякаш изчезваше пред очите ти. Ала обичаше децата и това място. След всичко, което беше преживяла, сигурно се любуваше еднакво и на тихата местност, и на уютната лудост на дома. Каквото и да я глождеше, трябваше да е сериозно, за да успее да наруши спокойствието, което беше открила тук.
— Какво е станало при последното пътуване? — попитах ги. — Като видях пикапа на Лиъм, бях убедена, че той ще ни посрещне на езерото.
— Мигел ходи да взима провизии с пикапа му — допълни Лиза. — Затова Лий тръгна без него. Ден-два след като Руби замина, получихме сигнал по мрежата, че в Мисури едно дете от Сините живеело на улицата и Лиъм реши да го потърси.
— И оттогава никой от двамата не се е свързал с вас? — попитах.
— Само Лиъм — отговори Джейкъб.
Изпънах гръб.
— Така ли? Тогава защо приказвате така, сякаш е изчезнал безследно?
— Защото не се е обаждал поне от седмица — разясни Мигел. — При последната ни връзка каза, че сигналът бил фалшив, а ние му признахме, че не знаем къде е Руби. Проследяващото устройство в телефона ѝ беше изключено. Той тръгна да я търси. Сетне загубихме сигнала и от неговия телефон и той ни изпрати съобщение от непознат номер, че апаратът му е пострадал, а от Руби още нямало и следа. Оттогава не отговаря на съобщенията ни. Затова смятам и него за изчезнал.
— Според нас може да се е опасявал, че ще го надушат, и не е искал някой да проследи обажданията му дотук — каза Джейкъб.
— Сигурно е гледал да не ви притеснява — съгласих се. — Идиот. Къде за последно засякохте Руби?
— Адресът е „Сайпърс Стрийт“ 1020-1024 в Джаксън, Мисисипи — каза Мигел. — Намира се в някакво поле.
— Говори ли ти нещо? — поинтересува се Лиза.
Поклатих глава. Нищо.
— Просто поле?
— Не получихме сателитни данни — каза Джейкъб. — Затова или е станала грешка, или… е някъде, където сателитът няма достъп.
Зрението ми се замъгли при мисълта.
— Не е мъртва — отсякох с остър, категоричен глас. — Не е. Най-много нарочно да е хвърлила телефона си там, за да заблуди някого.
Лиза направи гримаса и притисна уморено с ръка челото си. Вече от две седмици се преструваха пред другите деца, че всичко е наред, когато всъщност тайно очакваха най-лошото.
— Не знам какво да смятам — каза Джейкъб. — Обявена е награда за залавянето ѝ. Може да са я заловили и да са я предали на правителството. Или някоя престъпна група да я е отвлякла. Кой знае колко хора биха се възползвали от някого с нейните способности. Или пък… просто си е тръгнала. Сама.
Всички мускули в тялото ми сякаш се свиха наведнъж. Когато двамата с Лиъм ни напуснаха, почувствах…
Нямаше значение. Още от самото начало знаех, че са го предприели, за да защитят Руби. След като простреляха баща ѝ, когато скочил да я защити от куршума на едно изпълнено с омраза чудовище, докато се разхождали в парка, започнахме да приемаме заплахите срещу нея много по-сериозно.