Баща ѝ оцеля, но не и нейната вяра в света. Силата ѝ и контролът ѝ над нея отличаваха Руби от всички нас. Поставяха я на върха на пирамидата и я превръщаха в мишена за всеки, който се боеше от нея самата и способностите ѝ.
— Можете да изключите правителството — казах. — Не забравяйте колко бивши членове на Детската лига работят за него. Все някой от нас щеше да е чул за залавянето ѝ или да е забелязал името ѝ в някоя от системите.
Имахме приятели във всички нива на правителството, във всеки отдел. Освен това Нико следеше мрежата за подобни попълнения. Пък и правителството беше корабът с най-много пробойни. Нямаше да удържи за дълго в тайна залавянето на най-силната пси в света. Нечие его рано или късно щеше да си поиска своето.
— Според мен щяха да го обявят публично — каза Лиза. — Руби все разправяше, че бягството ѝ вредяло повече на репутацията на правителството от всичко друго, което би могла да му причини.
— Ти как мислиш? — попита ме Мигел.
— Мисля, че… — Вдишах дълбоко. — Дали е съвпадение, че Руби изчезва и малко след това някой погва мен?
— Вероятно има някаква връзка — коментира Джейкъб. — Звучи много подозрително, а и двете сте приоритетни мишени. Може да ви използват за назидание: да покажат, че никой пси не е недосегаем.
Не само способностите на Руби я правеха важна, но и историята ѝ. Затворила бе кръга, унищожавайки някогашния си затвор. Беше се превърнала в символ. Нашият символ.
Поклатих глава, объркана заради всички липсващи парчета от пъзела.
— Наистина ли не е споделила с никого от вас какво се случва, защо тръгва? Да е работила самостоятелно с някое от децата?
— С Оуен — отвърна приглушено Лиза. — Работеше с Оуен. Но той е… много уязвим.
— В какъв смисъл? — настоях.
— Той е от Червените — намеси се Джейкъб. — От Проекта „Джамборе“.
Дъхът ми секна.
— Искам да говоря с него — заявих. — Стига да не е прекалено крехък.
— Едва ли ще изкопчиш много — предупреди ме Мигел. — Оуен не е от приказливите.
— Ти щеше ли да си разговорлив, ако те бяха подлагали на такива мъчения? — попитах го. — И на оскъдна информация ще съм благодарна…
Телефонът иззвъня оглушително и всички скочихме на крака. Джейкъб се засмя неловко, но все пак се втурна към него.
— Пицария „Бети Джийн“, какво ще обичате…? О, да. Тук е. Почакай за момент.
Той се обърна към мен и ми подаде слушалката.
Вдишах дълбоко през носа и се отблъснах от бюрото. Взех слушалката и издърпах навития кабел на телефона, напускайки Пещерата на прилепите, за да се усамотя в кухнята.
Макар че си поех поредна глътка въздух, думите ми прозвучаха треперливо.
— Хрумна ли ти изобщо, че…
Ала не беше Дунди.
— Млъкни и ме изслушай. Разполагам с едва няколко минути, преди да разберат, че ме няма.
— Не — изстрелях. — Този път ти ще ме изслушаш, Ви. Какво се случва, по дяволите? Руби и Лиъм липсват от две седмици, а ти не сметна за нужно да ми кажеш! Не се прави, че сега го чуваш. Дунди ти споделя всичко.
— Естествено, че знам — изшушука Вида. — Според теб с какво се занимавам през последните седмици? Търся ги из цялата страна.
Стиснах слушалката, без да обръщам внимание на статичното електричество, което обгърна пръстите ми. Гневът ми стихна съвсем леко.
— Намери ли ги?
— Не — отговори тя. — Още не. Но не ти се обаждам заради тях, а заради теб. Добре ли си?
— Не особено — признах ѝ. Мел, агент Купър, репортерите… Спомените ме пронизаха като нажежено острие. Откровеният ми отговор почти ме докара до сълзи. — Но съм невредима.
— Разкажи ми възможно най-бързо какво стана.
— Видя ли видеоматериала? — попитах я. — Ъгълът…
— Това ме вбеси — каза Вида. — Ъгълът на проклетата камера беше по-подозрителен и от лаборатория за метамфетамини.
Историята се изля като буен поток от мен, думите сякаш се прескачаха една друга, за да излязат.
— Имам телефон. Снимах похитителите ни. Как да ти изпратя снимките?
— Искам и ти, и снимките да стоите на място, докато не дойда при вас Не изпращай файловете никъде. Колкото и сигурна, да си въобразяват, че е мрежата им. Не бива да рискуваме някой да ги проследи до Убежището.
— Не мога просто да си седя тук и да чакам… — подех ядосано.
Внезапно от другата страна на линията запращяха далечни гласове.
— Не знаех, че малоумието може да прогаря ретини, Мърфи — озъби се Вида на някого. — Не виждаш ли, че провеждам личен разговор? Дай ми секунда, дявол да го вземе! Да, със свидната ми майчица. Изобщо не ми пука…