— Не, няма нужда — вдигна апарата Приянка. — Само една камера значи? Най-накрая се срещаме, късмете мой!
— Късметът не е антропоморфен — осведоми я Роман.
Приянка го стрелна възмутено.
— Всеки знае, че късметът е дама.
Освен дама обаче, късметът се оказваше и абсолютна кучка.
Двайсетина километра по-нататък прожекторите на функциониращия контролен пункт в Бристол започнаха да шарят по пътя. Зяпнах ги недоумяващо.
Пунктът изглеждаше като всички останали. Не беше инцидентно отворен с цел залавянето ми — всъщност изобщо не беше затварял. Масивни електрически огради обточваха елементарните бетонови кабинки и близките административни сгради. Бронирани автомобили с всевъзможни размери бяха паркирани в колона по шосето, стеснявайки го до две ленти: по една за всяка посока покрай кабинките.
Повечето контролни пунктове бяха започнали работата си като най-обикновени фургони, но с времето се появиха и бетоновите постройки, забити като ножове в живописната природа наоколо. Сградите бяха издигнати, за да вдъхват респект. Минавала бях покрай толкова много от тях, но въпреки това чувствах как тялото ми натежава от всяка простъпка в живота ми.
— Дали не си сбъркала датата? — подметна небрежно Приянка.
— Изнесох цяла реч по темата — отвърнах, впервайки поглед във високите лампи и камерите, вградени в тях.
Изглеждаха модерно с гладките си сребристи тела със заоблени форми. Изобщо не се връзваха със зеления пейзаж наоколо.
— Или някой ме е накарал да излъжа, или са размислили и са се надявали никой да не забележи.
И двата варианта ме вбесяваха еднакво.
— Нови хрумвания? — попита Приянка.
— Само едно — тръгваме пеша — отговорих, докато един дрон прелиташе над главите ни в обратна посока. — Намираме си кола от другата страна и продължаваме към адреса. В багажника е останала поне една туба бензин, нали така?
Отворихме вратите си едновременно и излязохме в нощния въздух. Роман събра старателно багажа заедно с резачката за болтове, която Лиъм беше скътал в багажника.
Тъкмо се канех да затворя шофьорската врата, когато той ми хвърли един парцал.
— Най-добре я забърши — посъветва ме.
Изгледах го неразбиращо.
— Пръстовите отпечатъци.
Произнесе думите с толкова предпазлив и извинителен тон, сякаш така можеше да смекчи неизреченото им послание.
Бях бегълка.
— О, да.
Той самият беше избърсал последните две коли, които използвахме.
— Не се безпокой — каза Приянка, облегната на колата. — Ще свикнеш.
Затърках отривисто волана и таблото, а после преминах към вратите и багажника.
— С кое ще свикна? — попитах със закъснение.
— Да правиш нещо, което ти се струва погрешно, но което всъщност е за добро. — Приянка отправи поглед към далечните прожектори на контролния пункт. — В крайна сметка осъзнаваш, че просто трябва да живееш по собствените си правила.
— Това са смекчаващи вината обстоятелства. Животът невинаги е такъв — контрирах. — Хората трябва да отговарят за действията си. Трябва да съществува някаква система. Тя се грижи за нас, а ние — за нея.
— Може и така да е — каза незлобливо Приянка. — Не знам. Напоследък май да поемеш отговорност значи да сложиш послушно каишка около собствената си шия и да се надяваш, че хората, които ни мразят, няма да я затегнат твърде много. Ако една система е прогнила, как ще я оправиш, щом си заклещен в нея?
— Не е ли по-важно да опиташ да поправиш нещо с потенциала да стане добро, отколкото да го разбиеш на хиляда парчета и да се надяваш, че ще настъпят по-хубави времена? — попитах. — Предпочитам да работя в несъвършена система и да изсека мястото си в нея, отколкото да се изолирам, като не участвам в нищо.
Роман дойде до мен и очите му засноваха между двете ни с лека тревога, изписана по лицето му. Ала ние провеждахме по-скоро дискусия, отколкото спор. Приянка го потвърди, премятайки ръка през рамото ми.
— Ти как мислиш? — попитах го с искрено любопитство.
Той, както винаги, поразсъди върху думите си, преди да ги изрече:
— Спреш ли един порочен кръг, може да повредиш цялата система — каза Роман. — Но повредиш ли цялата система, неизменно ще спреш въпросния порочен кръг. Разликата е само в степента на сигурност.
— Както сме започнали на поетична вълна — обади се Приянка, взимайки тубата с бензин от ръката му, — предлагам да се омитаме, преди по шосето да са плъзнали патрули.