— Какво е станало? — поинтересува се Приянка. — Как така Круз се е намесила в твоя защита?
Това беше единственото правило, което Круз беше готова да загърби заради мен, и мисълта ме човъркаше от години — чувствах се длъжна да ѝ угаждам в замяна.
— Нали знаеш за процедурата по прибирането на децата след разпускането на лагерите? — попитах я. — Много от нас бяха тийнейджъри, доста вече бяха над шестнайсет и като цяло повечето не изпитвахме нужда да се върнем при родителите си, които ни бяха предали на властите. Бяха ни накарали да се чувстваме нежелани.
— Разбирам напълно.
Кимнах.
— ООН и хората на Круз се застъпваха ревностно за законното право на родителите да си върнат децата под осемнайсетгодишна възраст. Компромис се допускаше само когато родителите не се явяха да вземат децата си, а и самите деца нямаха желание да се връщат при тях. На родителите беше позволено да предявят иск за настойничество във всеки един момент, но междувременно правителството намираше друг дом за малолетните.
При тези мои думи нещо пробяга по изражението на Приянка.
— Какво има?
— Нищо — поклати глава тя.
Погледнах я за момент, търсейки следа от колебанието ѝ преди малко. Но така и не видях.
— Е… няколко години живях с една приятелка, Кейт, и други деца, за които се грижеше тя. Докато не дойде онова обаждане. Родителите ми ме искали обратно. Искали ме. Подали иск за възстановяване на настойничеството си. Заедно с документите ми изпратиха писмо, в което обясняваха колко съжалявали, колко уплашени и объркани били по онова време. Братовчедка ми Хина и родителите ѝ от години ме убеждаваха да си поговоря с тях. Но аз не исках. Изобщо. Когато за последно бяхме заедно, ми се ядосаха жестоко, защото причиних ужасна катастрофа по средата на едно натоварено шосе и едва не убих майка си.
— По дяволите! — пророни тя.
Кимнах отново.
— Но… трябваше да дам добър пример. Трябваше да покажа на другите деца, че заслужаваме ново начало и че времето лекува старите рани. Изобщо всякакви такива клишета. Затова тръгнах. Качих се в една кола с всичките си притежания и потеглихме към Фолс Чърч. На около пет километра от квартала ни видях първия билборд.
— Нека отгатна: „Спрете! Не се доближавайте! Противни хора!“.
— „Кимура за делегат. По-светло бъдеще с Кимура.“
Приянка веднага схвана и искреното ѝ възмущение ме спечели още повече.
Всъщност онзи ден ми бе хрумнало, че може би преувеличавам, че е просто съвпадение. Караше ме агент Купър. Той бе проумял какво се случва и ми предложи избор, какъвто малцина биха ми предоставили. Беше готов да понесе дисциплинарно наказание.
— Наложи се да паркираме на известно разстояние от къщата. Цялата улица беше задръстена с новинарски микробуси. Имаше и доста любопитни наблюдатели. Всички чакаха мен. Баща ми дори беше окачил плакат над гаражната врата. „Да съберем семействата си, да си върнем бъдещето!“
— Не знам кое ми се иска повече: да ударя нещо или да изпищя — каза Приянка. — Ти какво стори?
— Върнахме се във Вашингтон — отговорих. — Така и не намерих кураж да прочета новините от онзи ден, но сигурно навсякъде тръбяха за случката. Години наред ме разпитваха по въпроса, дори след като Мел забрани.
Дунди и Вида ме чакаха, като се върнах. Дунди ме прегърна толкова силно, че не знаех дали някога пак ще усетя нещо. Това определено щеше да е голямо облекчение. Аз обаче задържах всичко в себе си, докато вечеряхме заедно, сетне ридах безутешно под душа.
Това бе една от малкото ползи от рехабилитационните лагери: учеха те да възпираш сълзите си, както и по какъв начин да плачеш, така че никой да не те чуе.
Не бях говорила с Хина, леля ми и чичо ми от почти година. Те бяха свестни, мили хора и когато родителите ми ме изпратиха в лагера, се скараха с тях. Знаех, че им е станало неприятно, когато отказах да се върна в Калифорния, за да живея при тях, и че това чувство се е задълбочило, когато пролуката между мен и родителите ми се превърна в бездна. Но не желаех да слушам обясненията им, не исках да ме уговарят. Исках единствено да работя.
Обръщайки се към Приянка, бутнах с лакът аптечката. Двете едновременно коленичихме да я вземем. В този момент нещо се изхлузи от задния джоб на дънките ѝ и тупна на пода. Първоначално ми заприлича на чистия телефон, но правоъгълното устройство беше с матов черен цвят и нямаше екран. В кутията му долових съвсем лек заряд.