- Помислила си, че ще искаме да те зарежем, защото всъщност не си Зелена? -Лиъм звучеше така, сякаш му е трудно да приеме идеята. - Тъй де, неприятно ми е, че не си ни имала достатъчно доверие да ни споделиш истината, но всеки има право на своите си тайни.
- Имам ви доверие, наистина - поправих го аз. - Но не исках да си помислите, че съм ви манипулирала някак, за да ме приемете в групичката си. Не исках да се страхувате от мен.
- Така, първо... - подхвана Лиъм. - От къде накъде ще ни скимне, че си направила някой джедайски номер, за да те приемем в групичката ни? Гласувахме дали да те вземем. Ние поканихме теб. И второ, обясни ми, ако обичаш, какво лошо има в това да си Оранжев.
- Нямаш представа... - На какво съм способна.
- Именно - обади се Дунди. - Нямаме представа, но и ние не очакваме награди за нормалност. Влизаш в чужди глави: и какво от това? Ние двамата пък можем да размятаме хората като играчки. Зу пък веднъж взриви един климатик само като мина край него.
Не беше същото, а като че ли не го разбираха.
- Аз обаче не мога да контролирам способностите си като вас - обясних им. - И понякога правя разни неща... лоши неща. Виждам неща, които не бива. Превръщам хората в неща, които не са. Ужасно е. Когато съм в нечия глава, е като да съм в плаващи пясъци; колкото повече опитвам да се измъкна, толкова повече вредя.
Дунди понечи да каже нещо, но се спря. Лиъм се наведе и приближи лице до моето - толкова, че челата ни почти се докосваха.
- Искаме да си с нас - каза той, плъзвайки ръка под косата ми, за да обхване тила ми с длан. - Искахме същото нещо вчера, искаме го днес и ще го искаме утре. По никакъв начин не можеш да ни разубедиш. Ако си изплашена и не разбираш шантавите си способности, ще ти помогнем. Но дори за миг не си помисляй, че просто ще те изоставим. - Изчака да го погледна в очите, преди да добави: - Затова ли реагира така, когато ти казах, че Беглеца може да е от Оранжевите? Затова ли искаш да го намериш, или просто искаш да се прибереш при баба си? Защото и в двата случая, скъпа, ще ти помогнем.
- И двете - отвърнах аз. Грешно ли беше да искам и двете?
Бях спряла да плача, но чувствах дробовете си лепкави, натежали и ми беше твърде трудно да си поема дори глътка въздух. Не знам защо мозъкът ми изпадна в такава летаргия, но нарочно не мислех по въпроса. Лиъм и Дунди ме хванаха за ръка. Вдигнаха ме от микробуса и ме отведоха до пукащия огън.
- Къде сме? - попитах накрая аз.
- Някъде между Северна Каролина и Голямото мрачно блато, надявам се -обясни Лиъм, потривайки гърба ми с длан. - Югоизточна Вирджиния. Така, ти вече си будна, но трябва да проверя Зу. Вие двамата стойте тук.
Дунди кимна, изпратихме Лиъм с мълчаливи погледи, после той се обърна към мен.
- Руби - подхвана със съвършено сериозен глас, - ще ми кажеш ли кой е президентът?
Примигнах насреща му.
- А ти ще ми кажеш ли защо питаш?
- Помниш ли какво се случи?
Помнех ли? Споменът беше размит в съзнанието ми, сякаш наблюдавах нечий чужд сън.
- Агресивен мъж - отговорих накрая. - Пушка. Главата на Руби. Ау.
- Престани, говоря сериозно!
Докоснах шевовете по челото си и отново изтръпнах.
- Имаш ли нещо против да говориш по-тихо? Имам чувството, че главата ми всеки момент ще се пръсне.
- Е, така ти се пада, задето ни уплаши. Ето, пийни си. - Той ми подаде остатъка от бутилката ни с вода. Нямаше значение, че водата е стара и топла; изпих я на един дъх. - Баща ми все разправяше, че травмите по главата обикновено изглеждат по-тежки, отколкото всъщност са, но аз най-откровено си помислих, че си труп.
- Благодаря, че си ме зашил - казах аз. - Приличам на Франкенщайн, но май е уместно, като се имат предвид обстоятелствата.
Дунди въздъхна тягостно.
- Франкенщайн е името на лекаря, създал чудовището, не на самото чудовище.
- Не можа да се стърпиш, нали?
- Хич не ми се подигравай. Ти не си запозната с класическата литература, не аз.
- Странно, като се замисля, май точно тази книга я нямаше в библиотеката на Търмънд. - Коментарът ми прозвуча по-остро, отколкото бях възнамерявала, но не ми беше приятно да ми се напомня, че нивото ми на образованост е като на десетгодишна.
Той въздъхна дълбоко и прояви благоприличието да сведе гузно очи.
- Просто... внимавай, чу ли? Сърцето ми не може да понесе много стрес.
През цялото време, докато Дунди и Лиъм ме бяха успокоявали, една част от мен се беше мъчила да си изясни разговора помежду им, който бях подочула. Колкото и ужасяващо да звучеше, разбирах защо е нужно да зарежем Бети. СОП и преследвачите вече я познаваха. Но бях усетила и нещо друго в думите им - друг повод за напрежение между тях. Май се досещах какъв беше, но не можех да попитам Лиъм. Трябваше ми истината, не някоя захаросана нейна версия. Само Дунди можеше да ми сервира жестоката реалност.