Но и него се колебаех да попитам, тъй като видях на земята до краката му „Хълмът Уотършип". И в главата ми се завъртя онова изречение, което адски ме беше ядосало, когато я бях прочела като дете.
Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си.
Героите на книгата се натъкваха на един зайчарник - цяла общност от зайци, които приемаха храна от хората, но с уговорката, че някои от тях ще платят с живота си за това. Не се бунтуваха срещу системата, защото им беше по-лесно да се примирят със загубата на свободата си, да забравят какъв е бил животът, преди да ги оградят с мрежа, отколкото да скитат по света в търсене на подслон и храна. Бяха стигнали до решението, че жертването на малка част от тях си струва заради временното удобство на мнозинството.
- Винаги ли ще е така? - попитах накрая, като свих колене до гърдите си и зарових лице в тях. - Дори след като намерим „Ийст Ривър"? Винаги ли ще се оглеждаме за Лейди Джейн? Струва ли си изобщо?
... готовност да приемат съдбата си. В нашия случай съдбата ни беше повече да не зърнем семействата си. Вечно да ни преследват и да се крием по най-тъмните ъгълчета на земята. Накрая късметът щеше да ни предаде - не можехме да живеем така. Не беше заложено в природата ни.
Той сложи тежка длан върху главата ми, но мина доста време, преди да формулира отговора си.
- Възможно е никога нищо да не се промени - каза накрая. - Но не искаш ли да си наоколо, ако случайно настъпи промяна?
Не знам дали пушекът от огъня ме успокои, или внезапната поява на Зу, която се връщаше от оглед на съседния лагер. Тя дойде да ме прегърне, а момчетата се заеха да събират остатъците от храната ни.
- Значи, така си се досетила? - подхвана Лиъм. - Видяла си нечий спомен за уликата?
Кимнах с глава.
- Май така не звучи особено впечатляващо, а?
- Не... не, напротив - побърза да отрече Лиъм и добави: - Просто се опитвам да си представя как изглежда съзнанието на онова хлапе и все ми идва наум блато, гъмжащо от алигатори. Сигурно изживяването е било ужасно.
- Не по-ужасно от това да проникна в главата на човек, когото харесвам -признах си аз.
- А случвало ли се е? - попита Дунди след почти десетминутно мълчание. Лиъм се мъчеше да отвори консервите с плодове и супа с ключовете от Бети.
- Какво да се е случвало?
- Случвало ли се е да проникнеш в нашите мисли? - довърши въпроса си той. Тонът на гласа му беше като на малко детенце, разпитващо за финала на някоя приказка за лека нощ. Нетърпелив. Изненадващ... във всичките ми кошмари, породени от страха, че ще разкрият тайната ми, Дунди понасяше истината най-тежко.
- Разбира се, че е в мислите ни - отговори вместо мен Лиъм, напрягайки сили да отвори поредната консерва. - Руби е една от нас.
- Не това имах предвид - изпуфтя Дунди. - Просто искам да знам как става. Досега не съм срещал никого от Оранжевите. В Каледония нямахме.
- Навярно защото правителството ги е ликвидирало всичките - обясних аз и отпуснах ръце в скута си. - Поне това им се случваше в Търмънд.
Лиъм вдигна тревожен поглед.
- Как така?
- През първите ми две-три години там имахме деца от всички цветове, дори Червени и Оранжеви - поясних аз. - Но... никой не знае със сигурност как и защо се случи. Някои смятаха, че са ги изгонили заради всички неприятности, които причиняваха, но се носеха слухове, че ги местят в друг лагер, където правят всевъзможни опити с тях. Просто една сутрин се събудихме и всички Червени, Оранжеви и Жълти вече ги нямаше. - Сега мисълта ме ужасяваше не по-малко от тогава.
- Ами ти? - подкани ме Дунди. - Как си успяла да им се изплъзнеш?
- Още от самото начало се преструвах на Зелена - отговорих. - Видях колко уплашени са соповците от Оранжевите деца, затова изиграх номер на учения, който провеждаше класификационния ми тест. - Следващите думи напуснаха устата ми с голяма трудност. - Онези деца... бяха доста сбъркани. Може и да са били така още преди да развият способностите си, а може и да са се мразили заради тях, но въпросът е, че правеха ужасни неща.
- Например? - подкани ме Дунди.
О, боже, дори не можех да говоря за това. Бях физически неспособна да им споделя за стотиците игрички, които си играеха с войниците от СОП. За това как трябваше да търкаме пода в столовата, след като един Оранжев беше наредил на един от войниците да влезе вътре и да открие огън срещу всичките си колеги. Стомахът ми се преобърна и дори вкусих металическата горчилка на кръвта. Подуших я. Спомних си колко трудно ми беше да почистя ноктите си от нея.