- Преди два дни - досети се той. - До закусвалнята.
Инстинктът ме накара да отдръпна ръката си, да го пусна, преди той да ме е пуснал, но той не ми позволи.
- Недей - каза. - Не съм луд.
Опря ръцете ни в челото си и дори не ме погледна, когато попита:
- Това влошава ли нещата? Допирът. По-трудно ли ти е да контролираш способностите ти?
- В някои случаи - признах си аз. Не знаех как да го обясня, защото никога не ми се беше налагало. - Понякога, когато съм уморена или тъжна, улавям нечии мисли или спомени, но мога да избегна пълното въвличане, ако не докосвам човека. Допирът в такова положение... действа като автоматична връзка.
- Така си и мислех. - Лиъм въздъхна и отново затвори очи. - Знаеш ли, в началото правеше всичко възможно да не ни докосваш. Все се питах дали в лагера не са те научили така, защото всеки път, когато някой от нас опиташе да те доближи или заговори, ти подскачаше като ударена от ток.
- Не исках да ви нараня - прошепнах.
Той отвори очи, бяха някак по-ярки отпреди. Кимна към сключените ни пръсти.
- Това пречи ли ти?
- На теб пречи ли ти? - обърнах въпроса му аз. Веднага разпознах изражението му: беше почти същото като скръбта, която бе превзела лицето му при закусвалнята, докато ми разказваше за лагера си.
- За какво мислиш?
- За това колко е странно, че сме заедно само от две седмици, а имам чувството, че те познавам от много по-отдавна - отвърна той. - И за това колко е объркващо да те чувствам позната в толкова отношения, а в други... Та аз дори не знам какъв е бил животът ти, преди да влезеш в лагера.
Какво можех да му кажа? Нима истината за онова, което бях сторила на родителите ми и Сам, нямаше да го накара да пусне ръката ми като опарен?
- Това е място, където лъжите са ненужни - каза той, махвайки с ръка помежду ни. - Нали ти ми го каза?
- Запомнил си?
- Естествено - отвърна той. - Защото все се надявам да важи и за теб. Ще ми се, ако те попитам защо не искаш да се върнеш при родителите ти, да ми кажеш истината, или ако те попитам какво е било в Търмънд, да спреш да ме лъжеш. Но пък съзнавам, че не е справедливо от моя страна, тъй като и аз самият не изгарям от желание да говоря за семейството си. Имам чувството, че... тези...
Обърнах се към него и изчаках да сглоби мисълта си.
- Не знам дали изобщо мога да го обясня - продължи той. - Трудно е да се опише с думи. Тези неща... тези спомени... са мои, разбираш ли? Лагерът не можа да ми ги отнеме и си мисля, че не съм длъжен да ги споделям с никого, ако не искам. Сигурно звучи глупаво.
- Не звучи глупаво - отрекох аз. - Никак даже.
- А с теб искам да споделям всичко. Всичко. Но не знам какво да ти кажа за Каледония - продължи той. - Не знам какво да ти кажа, така че да не ме намразиш. Постъпих неразумно и се срамувам от действията си... и знам -знам, - че Чарлс и Зу обвиняват мен за случилото се. И знам, че Коул вече е разказал всичко на майка ми, а тя на Хари, и от тази мисъл направо ми прилошава.
- Постъпил си така, както е било редно - казах аз. - Сигурна съм, че го разбират.
Той поклати глава и преглътна сухо. Протегнах свободната си ръка да отместя кичурите коса от очите му. Начинът, по който извърна лице към мен, затвори очи и надигна брадичка, ми даде смелост да го направя отново. Пръстите ми проследиха естествените вълнички на косата му и скътаха медените кичури зад ухото му.
- Какво следва? - прошепнах.
- Трябва да събудим останалите - отговори той. - Време е да продължим. Пеш.
Ръката ми замръзна, но беше повече от ясно, че вече го е решил.
- И защо да бързаме? - попитах нежно.
В дясното ъгълче на устата му, където белегът пресичаше устните му, изплува усмивка.
- Нека поспят още няколко часа.
- А после?
- После хващаме пътя.
Два часа прелетяха покрай нас. Явно и двамата бяхме заспали, защото, когато отворих очи, влагата по стъклото беше започнала да се изпарява и шепа слънчеви лъчи бяха успели да си пробият път до горския килим.
Като се размърдах, Лиъм също се събуди. Първата ни работа беше да се протегнем добре, тъй като целите бяхме схванати от неудобната позиция, в която бяхме спали. Чак когато дойде време да пусна ръката му, усетих колко студено беше в колата.
- Ставайте, отбор - каза Лиъм. Протегна се назад да шляпне коляното на Дунди и рамото му изпука. - Време е да уловим мига, както се казва.
След около час вече стояхме пред черния микробус и чакахме Зу да направи последна проверка под седалките. Закопчах карираната си риза догоре и увих един червен шал от супермаркета цели три пъти около врата си - не защото ми беше толкова студено, а защото скриваше обезпокоителното кърваво петно по предницата на ризата.