- Гадост. - Лиъм се наведе към мен с мрачно изражение и извади косата ми от яката. - Искаш ли да ти дам моята?
Усмихнах се и вдигнах ципа на якето му. Челото още ме болеше и шевовете бяха доста грознички, но, общо взето, се чувствах по-добре.
- Толкова ли е зле?
- Като в „Злите мъртви 2". - Лиъм започна да тъпче няколко от дрехите си в моята раница. Нещо червено се появи в ръката му. - Направо щеше да ми докараш инфаркт, Зелена.
- Вече не можеш да й викаш Зелена - изтъкна Дунди. Тъкмо вземаше трудното решение кои книги да остави и кои да вземе със себе си, и като че ли избра „Хълмът Уотършип", „Сърцето е самотен ловец" и една, за която дори не бях чувала: „Хауърдс Енд". Раздели се с „Шпионинът, който дойде от студа" и „Врява и безумство", която Дунди наричаше „Скука и депресия".
- Да - потвърдих аз. - Дотук бяхме със „Зелена"...
- Готова ли си? - провикна се Лиъм към Зу. Малката вдигна палци и той преметна розовата й чанта през едно рамо, а моята раница през другото. - А ти ще приключиш ли поне през този век, Мериън Библиотекарката? Нали уж ти държеше да се махаме оттук.
Дунди му показа среден пръст, после опря длани в капака на куфара си и натисна с всички сили, за да го затвори. Аз се наведох да му помогна, само и само да не гледам изражението на Лиъм, докато се сбогуваше с очуканата Черна Бети. Зу плачеше беззвучно и той беше преметнал ръка през раменете й. Дори Дунди гледаше колата с нетипична нежност, стиснал с пръсти плата на панталона си.
Вече разбирах защо се разделяме с Бети; преследвачът, придружавал Лейди Джейн, все още ни застрашаваше, а и не беше изключено шефката му да е докладвала за колата на каквато там наемническа мрежа използваха преследвачите. Но и разбирах защо Лиъм страдаше толкова по разнебитения микробус. В Западна Вирджиния минавахме само през изоставени, безлюдни градчета, но тукашните градове все още се държаха, от което следваше, че по пътищата щеше да има повече хора, а Бети определено се набиваше на очи с куршумените си дупки и напукани прозорци. Отгоре на всичко вече карахме на изпарения, а нямаше друг начин да се сдобием с бензин, освен да източваме от резервоарите на изоставените край пътя автомобили. Трафикът обаче беше твърде натоварен за целта.
Лиъм ни беше закарал възможно най-близо до езерото Принс, но никой не знаеше колко път пеша ни чака дотам.
- Струва ми се, че трябва да направим нещо - отбеляза той. - Например да я изпратим на сал в морето и да я запалим. Да я изпратим с почести.
Дунди вдигна вежда.
- Това е микробус, не викинг.
Зу се откъсна от ръцете му и тръгна наляво към гората. Лиъм потри смутено тила си.
- Ей - подхвана той, - няма нищо, ще...
Но когато Зу се върна в полезрението ни, не беше с празни ръце. Държеше четири жълти цветенца - някакви диви бурени. От онези, които ни караха да плевим от градината на Търмънд всяка пролет.
Тя отиде до микробуса, изправи се на пръсти и вдигна най-близката чистачка. После подреди цветята в редица по напуканото стъкло.
Нещо студено и мокро се заплете в миглите ми. Не бяха сълзи, а ситен дъждец -от онзи, който те накисва бавно, но сигурно, и кара зъбите ти да тракат от студ. В този момент осъзнах колко несправедливо беше, че не можехме да се върнем в уютната коруба на Бети; че ако изобщо се доберяхме до „Ийст Ривър", щяхме да сме подгизнали и схванати с дни наред.
Това возило им беше служило като убежище. На мен също. А сега губехме и него.
Пъхнах ръце в джобовете си, извърнах поглед и тръгнах към гората. Пръстите ми напипаха нещо твърдо и гладко и дори не ми се наложи да го извадя от джоба си, за да се досетя, че това е паникбутонът. В началото го бях задържала, тъй като се съмнявах, че ще успея да ги опазя сама, а сега... сега вече ми идеше да го пусна в калта. Лиъм беше потвърдил всичките ми подозрения, но ми се струваше глупаво да го изхвърля точно в този момент, когато можеше да ни се наложи да използваме тях, както те щяха да използват нас. Ако ни погнеха онези от СОП или преследвачи, щях да натисна копченцето и агентите на Лигата щяха да отвлекат вниманието им за достатъчно дълго, че да се измъкнем всички.
Въпреки това се срамувах от облекчението, което ми донесе мисълта, че Кейт, с всичките й обещания да се погрижи за мен, все още беше някъде наоколо и чакаше да натисна копчето, за да се появи.
Лиъм смяташе, че най-лесният и бърз начин да отведе малката ни групичка до „Ийст Ривър" беше да се придържаме към пътищата, по които щяхме да минем с Бети. Движехме се достатъчно близо до шосето, че да чуваме колите и да виждаме дългите, сребристи тела на камионите с периферното си зрение, без те да забелязват нас - или поне така ни уверяваше Лиъм. И той самият беше прекосил по този начин почти цяла Вирджиния след бягството си от Лигата.