Тъкмо обсъждахме дали Дунди беше счупил големия пръст на крака си в един изскочил над земята корен, когато клаксонът на някакъв камион проряза горската тишина. Последвалите бумтежи бяха много по-лоши - грохотът на нещо тежко, преобърнало се на една страна, и отекващият трясък на счупен метал.
Всички подскочихме - аз пуснах ръката на Зу, за да покрия ушите си. Точно преди сблъсъка гумите на пикапа изпищяха по асфалта, подобно на предупредителния сигнал преди Белия шум.
Лиъм се пресегна и отлепи внимателно ръцете от ушите ми.
- Ела с мен за малко. - После се обърна към другите. - Вие пазете багажа.
Още преди пронизителният звук да отшуми, чухме писъци. Не отчаяни - онези, които извираха от гърлата на ужасени, ранени или съкрушени от скръб хора. Това бяха бойни крясъци. Оглушителни бунтовнически ревове. В никакъв случай не можехме да вземем Зу и Дунди с нас. Затова ги оставихме да наглеждат багажа, а с Лиъм се втурнахме към крайната редица дървета, които ни отделяха от мокрото шосе.
Камионът лежеше на една страна по средата на пътя, сякаш някой го беше захвърлил като играчка. Приклекнахме зад дърветата и стомахът ми се сви от миризмата на изгоряла гума и пушек; тревожех се дирята от искри пред нас да не лумне в огнена стена.
Лиъм се надигна и почти успя да изскочи на банкета, преди да сграбча лакътя му.
- Какви ги вършиш? - Наложи ми се да крещя, за да надвикам трополенето на дъжда върху вълнистото тенекиено тяло на каросерията.
- Шофьорът...
Нуждаеше се от помощ, да, знаех го, и може би постъпвах бездушно, студенокръвно, но не исках Лиъм да се излага на такъв риск. Камионите не се преобръщаха ей така. Или имаше друга кола, която не виждахме оттук, или...
Или крясъците и катастрофата бяха свързани.
С Лиъм още стърчахме до пътя, когато облечените в черно фигури се изляха от гората от другата страна на шосето. Целите бяха покрити в черно - от скиорските маски на лицата им до черните им обувки. Делеше ни цял път, но видът им ме накара да се вкопча в ръката на Лиъм и да я стисна толкова силно, че пръстите ми несъмнено се отпечатаха по кожата му.
Бяха поне двайсетина; движеха се в тандем, с отработена лекота. Странно, но като ги гледах как излизат на шосето и веднага се разделят на две групи - една се отправи към предницата на камиона, а другата към разсипалите се от каросерията му кашони, - ми заприличаха на футболен отбор. Четиримата, достигнали кабината, се покатериха по металното й тяло и отвориха вратата. Шофьорът, който крещеше нещо на неразбираем език, мигновено се озова на асфалта.
Един от мъжете в черно - доста едър, с рамене колкото Канзас, извади нож от колана си и даде знак на останалите да държат шофьора, след което притисна сребърното острие към дланта му.
Чух писък, но не осъзнах, че е дошъл от мен, докато главата на черното чудовище не се завъртя към нас. Лиъм подскочи при вида на десетте дула, които ни прицелиха. Първият куршум прелетя достатъчно близо, че да закачи ухото му. Нямаше време дори да се обърнем и да побегнем. Стрелбата спря, колкото три от фигурите да се втурнат към нас с крясъци „На колене!" и „Лица на земята!".
Исках да избягам. Лиъм явно усети намерението ми, защото вкопчи пръсти в рамото ми и ме натисна надолу, принуждавайки ме да долепя буза в студения груб асфалт. Дъждът се усили и напълни ухото, носа и устата ми с вода, докато се мъчех да сдържа поредния си писък.
- Не сме въоръжени! - чух Лиъм да крещи. - Полека... полека!
- Трай си, задник - озъби му се някой.
Познавах отлично чувството от притиснато към кожата ми дуло на пистолет. Който и да ми го причиняваше този път, най-спокойно стовари коляно върху гърба ми и натисна с цялата си тежест. Металната уста на оръжието студенееше върху бузата ми и усетих как някой заплете ръка в косата ми и дръпна рязко. В този момент се откъснах от болката и вдигнах ръка да хвана нападателя си. Не бях беззащитна - нямаше да позволя да умрем тук.
- Не ги пипайте! - чух Лиъм да крещи. Звучеше умолително. - Моля ви!
- Ооо, не искаш скъпоценните ти листове да се намокрят? - Същият глас отпреди малко. - Май е по-добре да се тревожиш за себе си и девойчето си, не мислиш ли, а? А? - Звучеше като спортист, пренапомпан с адреналин и още кой знае какво.
Някой стъпи върху ръката, с която се мъчех да достигна кожата на врага си. Изпищях сподавено, а Лиъм направи същото зад мен, макар че не можах да обърна глава, за да видя защо.