- Доктор Чарлс Мериуедър - зачете гласът. - „Арлингтън Роуд" 2775, Александрия, Вирджиния. Джордж Фийлдс...
Писмата.
- Спри - извика Лиъм. - Не сме ви направили нищо... не сме видели нищо. Просто...
- Чарлс Мериуедър? - повтори друг глас. Също мъжки, но с по-осезаем южняшки акцент. Едва се чуваше заради силния дъжд. - Джордж Фийлдс... като Джак Фийлдс?
- Да! - Лиъм загря цяла секунда преди мен. Това беше племе, съставено от деца. - Да, ние също сме пси, моля ви... пси като вас!
- Лий? Лиъм Стюарт? - Чуха се бягащи стъпки.
- Майк? Ти ли си? - отвърна Лиъм.
- О, боже... спрете, спрете! - Пистолетът се вдигна от лицето ми, но все още бях прикована към асфалта. - Познавам го. Това е Лиъм Стюарт! Спрете! Хейс, махни се от него!
- Той ни видя, знаеш правилата!
- Майко мила, да не си оглушал? - изкрещя Майк. - Правилата важат за възрастни. Това са деца, задник такъв!
Не знам дали Лиъм сам успя да се измъкне, или думите на Майк свършиха работа, но го усетих да се надига и отворих очи тъкмо навреме, за да видя как забива рамо в черната фигура върху мен. Веднага напълних гърдите си с въздух.
- Добре ли си? - попита той и обгърна с длани лицето ми. - Руби, погледни ме. Добре ли си?
Изпънах ръце да обхвана неговите и кимнах с глава.
От шестимата души около нас само двама вдигнаха плетените си скиорски маски: едрият - почти с херкулески размери - имаше червендалесто лице и черна боя под очите си, а другият - маслинова кожа и рошава кестенява коса, вързана в къса конска опашка. Вторият беше Майк. Той взе писмата от ръцете на Херкулес и ги притисна в гърдите си.
- Лий, човече, много съжалявам. Не предполагах, че... - Майк се задави от емоции. Лиъм пусна една от ръцете ми, за да го потупа по гърба. - Какво правиш тук, дявол да го вземе?
Лиъм си върна писмата и се пресегна да ме издърпа напред.
- Всичко е наред - успокои ме той. И май така изглеждаше. Останалите хлапета загубиха интерес към нас веднага щом Майк се намеси.
- Божичко, Лий - продължи той, избърсвайки дъждовната вода от лицето си. -Боже мой, не мога да повярвам, че си успял да се измъкнеш.
Лиъм отговори с доста по-сдържан глас.
- Мислех, че си бил с Джош, когато...
- Бях, но успях да прекося полето - обясни той. - Благодарение на теб.
Едно друго момче, което бе с тъмна кожа като на Дунди, посочи Лиъм с палец.
- Това е Лий Стюарт? - попита той. - От Каледония?
- От Северна Каролина - поправи го Лиъм с изненадваща ярост.
Майк го сграбчи за ръката; целият трепереше.
- Останалите... Знаеш ли дали някой от останалите е успял да се измъкне?
Лиъм се поколеба. Бях наясно какво се върти в главата му и се зачудих дали ще каже на Майк истината за това колко малко деца бяха съумели да се измъкнат онази нощ.
В този момент часовниците и на шестимата запиукаха оглушително.
- Време е - обяви Херкулес. - Грабвайте провизиите и да ни няма. Униформените ще довтасат всеки момент.
Един-единствен изстрел придружи заповедта му като същински удивителен знак и отекна по пустото шосе. Двамата с Лиъм отскочихме назад.
Децата в задната част на камиона мятаха целия товар от каросерията - кашони и щайги с пъстроцветни плодове - върху асфалта. Устата ми зейна при вида на зелените банани, които до няколко дни щяха да узреят напълно.
Когато групата черни фигури се отправи обратно към гората, видях как двама търкалят завързания шофьор, очевидно в безсъзнание, към близката канавка.
- И какво, значи? - Лиъм потри тила си. - Ограбвате всеки, който е достатъчно глупав да мине оттук?
- Така си набавяме провизии - обясни Майк. - Просто се опитваме да намерим храна, а само това е възможният начин. Единственото условие е да действаме експедитивно: така има по-малка опасност да ни забележат и проследят до вкъщи.
- Вкъщи?
- Да. Вие накъде сте тръгнали? - На Майк му се наложи да крещи, за да надвика хората, които крещяха по него. - Защо не дойдете с нас?!
- Вече си имаме наше племе, благодаря - отвърна Лиъм.
Тъмните вежди на Майк се сбърчиха.
- Ние не сме племе. Не и каквото си мислите. С Беглеца сме. Чували ли сте за него?
Двайсет и първа глава
В крайна сметка „Ийст Ривър" се оказа най-обикновен къмпинг. Голям, разбира се, но нищо, което не бях виждала десетки пъти с родителите си. След възхваляващото представяне от страна на Майк и останалите едва ли не бяхме очаквали да се озовем пред райските порти, а не пред някакъв си лагерен терен, наричан „Чесапийк Трейлс" в миналия си живот.