Дървените рафтове на стария магазин бяха боядисани в потискащо зелено, но и заредени с разноцветен асортимент от консерви и пакети чипс и макарони, и дори бонбони маршмелоу. Лиъм изсвири впечатлено, като видя кутиите със зърнени закуски, подредени високо над главите ни.
Очаквах Дунди да се разплаче всеки момент.
Оставихме плодовете на пода в едно от тъмните ъгълчета на помещението, до момиче с къса руса коса и къса черна блузка. То пляскаше с ръце и подскачаше на пръсти от радост. Сигурно беше на около четиринайсет-петнайсет и май имаше по толкова обеци на всяко ухо.
- Знаех си, че ще се зарадваш, Лизи - каза Майк и й хвърли един грейпфрут.
- Не сме яли плодове от цяла вечност - възкликна тя с все по-извисяващ се глас. - Дано ни стигнат за няколко седмици.
Майк ни изведе от стаята и оставихме Лизи да се любува на ананасите и портокалите.
- Да се качим на горния етаж. Сигурно срещата му с охранителния екип е приключила. Хейс отговаря за ударите, а Оливия - ще се запознаете и с нея -координира караулите около периметъра на лагера. Ако имате желание, мога да говоря с нея да ви вземе в нейния екип.
После сведе поглед към Зу.
- За твое нещастие, скъпа, всички деца под тринайсетгодишна възраст са длъжни да посещават уроци.
Това привлече вниманието на Дунди.
- Какви уроци?
- Училищни... предполагам. Математика, малко природни науки, четене... зависи от това какви книги сме успели да набавим. Шефът държи всички да имат поне основни познания по важните предмети. - Майк спря на върха на стълбището и надникна през рамо към нас. - Знам, че не обичате да използвате способностите си, но имаме уроци и по правилното им приложение.
Дунди се покашля зад мен.
- На мен ми е достатъчно наученото от Джак.
- Джак... - Гласът на Майк заглъхна. - Боже, колко ми липсва този човек.
По време на пътешествието ни до лагера ни беше обяснил, че в него пребивават пет деца от Каледония. Майк беше единственият от някогашната стая на Лиъм, но имаше и две Сини момичета, едно Жълто момче и едно Зелено, което незнайно как беше успяло да се добере дотук чак от Източна Вирджиния.
Вторият етаж на сградата представляваше по-скоро едно цялостно таванско помещение, но пък доста уютно. Майк почука на вратата и изчака да чуе „Влез", преди да завърти дръжката. Долових нервния звук, който се изтръгна от гърлото на Дунди, и за своя изненада, установих, че моето сърце също прескочи.
Вратата се отвори наполовина. От дясната й страна имаше бяла завеса, дръпната докрай, така че да изолира онази част на помещението - навярно личната стая на Беглеца - от останалата. Прозорецът зад завесата пропускаше достатъчно следобедна светлина, че да се откроят силуетите на легло и скрин.
Другата половина на помещението беше оборудвана като офис. Имаше две лавици, пълни с папки и книги с всякакви размери и форми. Между тях се разполагаше метално бюро с олющена черна боя. Пред него имаше два обикновени стола, а до отсрещната лява стена беше прилепена дълга маса, отрупана с всевъзможни електронни устройства. Телевизорът беше включен на един от новинарските канали. Лицето на президента Грей изпълваше екрана, обградено от два американски флага. Устата му се движеше, но звукът беше намален докрай. Единственият шум в помещението, освен тежкото дишане на Дунди, беше трополенето на пръстите на Кланси Грей по клавиатурата на модерен сребрист лаптоп.
Щях да го разпозная, дори да беше обръснал гъстата си, вълниста черна коса -да беше татуирал бузите си или закичил с обеца дългия си прав нос. Цели шест години бях гледала портретите му в Търмънд, запаметявайки всяка бенка, контура на тънките му устни - познавах отлично дори формата на челото му. Но беше съвсем друго да го видиш на живо. Онези портрети не бяха уловили тъмните му очи и определено не бяха успели да предвидят в колко поразителен млад мъж му е предстояло да се превърне.
- Само секунда... - Отлепи очи от екрана за един бегъл поглед към нас, който бързо върна обратно.
- Шефе? - обади се Майк. - Добре ли си?
Синът на президента стана бавно, затваряйки капака на лаптопа си. Навитите ръкави на бялата му риза се свлякоха по загорелите му от слънцето ръце.
Това ли е Беглеца? Мм? Бях, слабо казано, изненадана. Още по-слабо казано, мозъкът ми се вцепени до такава степен, че мислите ми се завлачиха като в петмез. Нямах време дори да се съвзема, преди следващите три думи да излетят от устата му. И вече нямаше връщане назад, защото Кланси Грей ме погледна право в очите и каза последното нещо, което бях очаквала да чуя от него.