Ще ми простиш ли? Гласът му прозвуча съвсем ясно в ушите ми и заотеква в главата ми, докато слизах по стълбите.
Как го беше направил? Беше преодолял всяка една от вродените защити на съзнанието ми. И защо мозъкът ми внезапно така се оживи, че ме накара да посегна към най-близкия до мен човек, към онзи, достатъчно наивен, че да ме допусне до себе си?
Вдигнах лице от рамото на Лиъм. Кога бях успяла да го заровя там? Кога бяхме излезли навън... кога бяхме стигнали чак до бунгалото?
Отдръпнах се, а Лиъм опита да срещне погледа ми. Мозъкът ми копнееше, буквално копнееше по неговия. Близостта ни беше твърде опасна.
- Не сега - прошепнах.
Лиъм сбърчи вежди и отвори устни да каже нещо. Вместо това обаче само кимна и продължи напред към бунгалото, вземайки стълбището на бегом.
Трябваше да се отдалеча възможно най-много от тях, поне докато вибрациите в мозъка ми не стихнеха. Не си съставих план, нито стратегия; просто тръгнах по близката пътека. Няколко деца, всичките непознати, викнаха загрижено по мен, но аз се направих, че не ги чувам, и продължих да следвам миризмата на кал и гнила шума, докато не намерих езерото, което бяхме подминали на идване.
Дървета и храсталаци бяха превзели пътеката до Т-образния дървен кей, а точно там, където свършваха, беше опънато въже с табела НЕ ПРЕМИНАВАЙ.
Пъхнах се под него и продължих надолу по пътеката, докато не стигнах стария, избледнял от слънцето кей, където седнах и закътах лице между коленете си, заслушана в радостната детска глъчка в далечината. Питах се кога ли щях да почувствам краката си достатъчно стабилни, за да се изправя, и кога ли екотът от гласа на Кланси Грей щеше да избледнее от съзнанието ми.
Сама - помислих си, лягайки върху старото дърво, - най-сетне сама.
Сервираха вечерята точно в седем. В лагера нямаше интерком или алармена система - вместо това използваха чанове. Очевидно това беше утвърденият сигнал за храна, защото първият звънец събуди и други, чиято песен разпространи новината по всички бунгала и пътечки, чак до кея, където седях, изучавайки отражението си в тъмната вода.
Лесно намерих събитието - повече от двеста деца, струпани около бумтящ лагерен огън с храна в ръцете, не беше нещо, което можех да пропусна. Колкото повече ги наближавах, толкова повече забавях крачка. Няколко по-големи момчета хвърляха цепеници в алчните пръсти на огъня. Децата, които вече се бяха сдобили с храна и не искаха да ядат сами в бунгалата си, седяха в кръгове на импровизирани пейки от стари дънери.
Онези, които по-рано видяхме в кухнята, бяха подредили дълга редица електрически тенджери върху дървена маса и кръстосваха между офиса и огъня, за да ги допълват. Десетки деца се редяха на опашка с нетърпеливи изражения и долепени към гърдите си пластмасови купи.
Забелязах Лиъм на един от дънерите - не седеше върху него, а по-скоро стърчеше отгоре му. Държеше по една купа с чили във всяка от ръцете си и се оглеждаше наоколо за нещо. Дунди щеше директно да го подмине, ако не го беше сръчкал. Лиъм го попита нещо, но хванах отговора му само отчасти.
- Ъ, не, благодаря. Чел съм „Повелителят на мухите". Знам как протичат такива мероприятия: всички танцуват в кръг около огъня, боядисват лицата си и боготворят отрязана свинска глава, а накрая някой получава удар в главата с камък и полита в бездната. И каква изненада! Това е точно дебелото хлапе с очила. - Лиъм се разсмя, но дори аз виждах колко неловко се чувства Дунди. -Мисля да заложа на сигурното и да почета в бунгалото. А, ето я и Руби! Полюбувайте се заедно на падението на човешката раса.
Лиъм се завъртя толкова бързо, че залитна и едва не изсипа и двете купи с храна по къдравите глави на момичетата до него.
- Приятно прекарване - пожела ми Дунди, като мина покрай мен. Аз сграбчих ръкава му и го спрях.
- Какво има? - попитах.
Той сви рамене и устните му се извиха в тъжна усмивка.
- Просто тази вечер не ми е до това.
Разбирах какво му е. След като четиримата бяхме прекарали толкова време сами, компанията на толкова много хора, макар и деца като нас, му идваше малко в повече. Щом не му беше харесало, когато един-единствен човек - аз -беше нахлул в света му, можех само да гадая какво причиняваше всичко това на нервите му.
- Е, ако размислиш, ние сме тук.
Дунди ме потупа приятелски по главата и продължи нагоре по черната пътека, водеща към бунгалото ни.
- Какво го прихваща? - попита Лиъм, поднасяйки ми купата с топла храна.
- Май просто е уморен - отвърнах лаконично аз. - Къде е Зу?