Той кимна наляво, където усмихнатото лице на Зу изникна в центъра на малка групичка нейни връстници. Като ме видя, ми помаха. Зачудих се как бе възможно изражението й да е толкова оживено. Момиченцето с азиатски произход, което седеше до нея, кимна, когато Зу й направи някакъв знак с ръце, сякаш вече се разбираха и без думи. Зу се пресегна да свали качулката на суитшърта си с надпис „Вирджиния е за влюбените", разкривайки дълга плитка от лъскава черна коса.
- О, боже - веднага я познах аз.
- Какво има?
- Онова момиченце е от вашия лагер - отбелязах. - Видях я в кошмара на Зу. Разделили са се по време на бягството.
- Наистина ли? - Удивлението, което се разля по лицето му, беше безкрайно симпатично. - Явно това обяснява защо се боричкаха на земята преди малко.
Засмях се.
- Сериозно ли?
- Да, търкаляха се като палета в трева. Ей, Зу! - Тя отново ни погледна. - Ела за секунда. Не, доведи и приятелката си...
Щом двете момиченца станаха, с изненада установих, че непознатото е поне с десет сантиметра по-високо от Зу, макар че едва ли беше с повече от година по-голямо от нея.
Зу хвана приятелката си за ръката и заподскача ухилено към нас. Беше облякла яркорозовата рокля.
- Здравей - обади се Лиъм и протегна ръка към момиченцето. - Казвам се Лиъм, а това е...
- Знам кои сте - прекъсна го момиченцето. - Лиъм и Руби. - Тя скръсти ръце върху гърдите си. - Сузуме ми разказа за вас.
- Разказала ти е... разказала ти е или...
- Е, естествено, че не ми е разказала - изпуфтя момиченцето и Зу я сръчка с лакът. Тя се обърна към нея и й каза нещо на японски, а Зу поклати глава и дръпна закачливо плитката й.
- Добре де, хубаво! - Високото момиче отново ни погледна, застанало на фона на лагерния огън. - Аз съм Хина. Сузуме ми е братовчедка.
- О, я виж ти! - възкликнах аз. - Сериозно ли? Това е прекрасно!
Зу подскачаше на пръсти, ухилена до уши.
- И сте били заедно в Каледония - пророни бавно Лиъм. - Зу, защо не ни каза нищо? Щяхме да опитаме да я намерим. И ти ли си Жълта?
- Зелена - обясни Хина, сочейки към буйната си коса. - Представи си!
Зу сви рамене извинително и издърпа Хина настрани, обратно към кръгчето от малки деца, погълнати в някаква игра на карти. Лиъм ме погледна с искрено изумление.
- Наистина ли току-що ме затапи дванайсетгодишна?
- Сигурно им е семейна черта - отвърнах аз и разбърках чилито с лъжицата. Още беше топло и страшно вкусно. Май от седем години не бях близвала друго, освен помията, която ни сервираха в Търмънд, и нездравословни чипсове и глезотии, затова факта, че някой беше вложил дори малко усилие в приготвянето на храната ни... Поисках си и втора, и трета порция, докато накрая просто не остана място в стомаха ми.
Като гледах огъня с пълен с вкусна храна корем, ме изпълваше спокойствие и дори ми се доспиваше. Свлякох се от дънера и седнах на земята, облягайки гръб в краката на Лиъм.
- Забравих да ти кажа... - подхвана Лиъм. - Ще повярваш ли, че Зу заподскача от радост, като й съобщих, че трябва да стане в седем часа за малко от доброто старо образование заедно с другите Лавчета.
- Лавчета?
- Уроци. Училище. - Той потупа носа ми с чистия край на лъжицата си. -Позадръж се тук, Руби Тюздей, и ще прихванеш жаргона на готините хлапета.
Като се навечеряхме, Лиъм остави купите ни в едно от многото пластмасови корита наоколо. Отговорникът за него беше Синьо кльощаво момче, което като че ли тежеше поне наполовина по-малко от коритото си. Примигнах веднъж-два пъти, чудейки се дали очите не ме лъжеха. За пръв път виждах някое дете да използва способностите си така... лекомислено. Гледката си контрастираше ярко с иначе нормалната обстановка наоколо. Или поне онова, което аз възприемах като нормална обстановка. Няколко от децата дрънкаха на китари или използваха дънерите за барабани. Повечето си приказваха тихо или играеха на карти.
Лиъм се пъхна зад гърба ми, намирайки достатъчно място зад мен и стария дънер. Трептящият въздух около пламъците в комбинация с уютната топлина превръщаше мускулите ми в каша. Ръката му отмести нежно няколко кичура коса от тила ми. Тялото ми последва естествения си път назад, докато не се облегна в гърдите му, удобно сгушено между отворените му колене.
- Добре ли си вече, скъпа? - прошепна Лиъм в ухото ми.
Аз кимнах и плъзнах пръсти по голата кожа на предмишниците му, проследявайки очертанията на мускулите и вените по тях. Сякаш бяха тръгнали на изследователска мисия в издирване на нещо, което не бях съзнавала, че искам досега. Кожата му беше толкова мека, ръцете му - топли и големи, с ожулени, разранени кокалчета. Притиснах длан към неговата, преплитайки пръстите ни.