- Просто трябваше да остана насаме за малко, но вече се чувствам по-добре.
- Радвам се - прошепна той. - Но следващия път не бягай чак там, където не мога да те намеря.
Не задрямах, а по-скоро се отпуснах. Имах усещането, че колкото повече време прекарвах на това местенце, толкова повече се успокояваше главата ми, толкова повече болезнените възли по тялото ми се отпускаха и ставах по-мека от калта под нас.
Накрая някой донесе старовремски касетофон и дори децата с китари спряха да свирят от уважение към Beach Boys. Май аз бях единствената в целия лагер, която не можеше да танцува, но все пак ми беше приятно да гледам как останалите се забавляват. Зу например кършеше бедра и мяташе ръце във въздуха - поне докато не дотича до нас и не ни задърпа. Аз успях да се измъкна, но Лиъм нямаше толкова силна воля.
И двамата се смееха неудържимо, танцувайки на Barbara Ann, а когато започна Fun, Fun, Fun, вкараха още по-усукани движения. Трябваше веднага да се досетя какво ме очаква, като тръгнаха към мен с дяволити физиономии.
Лиъм ме посочи с пръст и ме привика към него. Аз се засмях и размахах ръце пред себе си.
- Не!
Той се ухили насреща ми - първата му истинска усмивка от дни - и усетих как нещо подръпва областта около пъпа ми. Чувството беше топло, гъделичкащо и познато. Лиъм се преструваше, че тегли въже, а Зу даже спря да лудува, за да се включи в пантомимата му. Лицата им бяха зачервени и лъснали от пот. Тъй като помежду ни нямаше нищо друго, освен фин прахоляк и кал, се плъзнах директно до тях - право в протегнатите ръце на Лиъм.
- Не е честно - простенах аз.
- Хайде, Зелена - отвърна той. - Един танц ще ти се отрази добре.
Зу започна да се върти около нас, размахвайки ръце в такт с Wouldn't It be Nice. Аз сложих ръка върху тази на Лиъм, а той я пренесе до рамото си. После взе другата ми ръка и я задържа леко в дланта си.
- Стъпи върху краката ми.
Отвърнах му с недоверчив поглед.
- Имай ми вяра. Хайде, преди песента ни да е свършила.
Напук на здравия си разум, стъпих върху краката му. Очаквах най-малкото да потрепне от болка, но костите му като че ли бяха стабилни под тежестта ми.
- Ела по-близо до мен, Зелена, няма да те захапя.
Приближих се до него и отпуснах буза върху рамото му. Лиъм стисна едната ми ръка, а другата вкопчих в ризата му. Посмутих се, защото несъмнено усещаше бясното туптене на сърцето ми до гърдите си.
- Но без въртене - предупредих го аз. Не знаех дали главата и сърцето ми щяха да го понесат. Отблизо беше толкова топъл, толкова красив. Вече и бездруго ми се виеше свят.
- Без въртене - съгласи се той.
Задвижихме се, но не точно в танц - по-скоро в мудно полюшване. Напред-назад, бавно и полека. Мозъкът ми за пръв път не ламтеше за неговия. Мускулите ми се движеха бавно, като мед. Изобщо не следвахме ритъма на песента... и така, докато не спряхме намясто. Не отлепих буза от рамото му. Ръката на кръста ми се пъхна под ризата ми и се допря до топлата кожа там.
Когато звънците иззвъняха отново, този път, за да сигнализират, че е време за сън, от гърлото ми се измъкна стон, достатъчно силен, че да разсмее Лиъм. Не съзнавах колко съм уморена, докато не се разделихме.
- Време е за лягане - провикна се той към Зу. Тя стана, поизтупа се и махна на групичката деца край себе си.
Огънят запука и засъска, гърчейки се под силната струя вода от близкия маркуч. Издаваше звуци като на умиращо животно. А когато пламъците угаснаха и се превърнаха в купчина невзрачни въглени сред пепелта, вече само тънка димна завеса ме разделяше от Кланси Грей, който седеше от другата страна на огнището, наблюдавайки ме с тъмните си очи.
Двайсет и втора глава
Явно това беше едно от любимите занимания на Кланси Грей - да ме наблюдава.
Наблюдаваше ме, докато седях на верандата и помагах на Зу да завърже новите си платненки, преди да изпратя двете им с Хина до бунгалото, служещо за класна стая.
Наблюдаваше ме, докато се подигравах с Дунди, че е първият и единствен обитател на лагера, ухапан от кърлеж.
Наблюдаваше ме, докато с Лий седяхме до огнището и чакахме Майк да ни разпредели задълженията за престоя ни в „Ийст Ривър".
И цялото това наблюдаване се случваше от прозореца на втория етаж на офиса му, откъдето явно контролираше всичко и където очевидно бездействаше по цял ден.
Майк беше споменал, че на всички деца над тринайсетгодишна възраст се полагат известни задължения, но не бях предполагала, че някой друг ще ги избира вместо нас. Нямах нищо против да помагам с подредбата и отчета на провизиите в кухненския килер, само че предпочитах да съм с Дунди в малката зеленчукова градина или да патрулирам в гората с Лиъм. Странно ми беше да не прекарвам целия си ден с тях.