Децата, с които работех, бяха добри; повече от добри всъщност. Някои от тях дори не бяха виждали изправителен лагер, но аз пък не бях готвила през живота си, така че нито те, нито аз можехме да се похвалим с голям житейски опит. Най-много се възхищавах на смелостта им. Лизи например се укриваше в „Ийст Ривър" от почти две години, след като на косъм се измъкнала от войници на СОП, които спрели колата на родителите й в Мериленд.
- И просто си побягнала? - учудих се аз.
- Като вятъра - потвърди тя. - Тръгнах без нищо друго, освен дрехите на гърба си. Опитах да се свържа с родителите ми, но те така и не се върнаха в някогашния ни дом. След това се срещнах с едно племе Зелени, които ме доведоха тук.
Това беше другото интересно нещо в лагера: повечето му обитатели бяха Зелени и Сини, но имаше и тесен кръг от Жълти, които не общуваха често с останалите. Лизи ми каза, че някога имало и повече, но Беглеца им дал разрешение да напуснат лагера и да си създадат собствено племе.
- Дал им е разрешение? - повторих аз, докато отбелязвах колко кутии със зърнена закуска са останали в склада.
- Да, но трябва да са покрили определени изисквания - обади се Дилън, кльощаво хлапе, неотдавна напуснало гилдията на Лавчетата. Той твърдеше, че прякорът им идвал от дървените лавици, които Кланси сковал за съхранение на книгите и тетрадките им. - Трябва да сте група от поне петима - продължи Дилън. - Тогава Кланси решава дали е безопасно да ви пусне и трябва да се закълнете в живота си, че няма да разкривате нищичко за лагера, освен ако не става дума за друго дете, изпаднало в беда, и дори тогава ви е позволено да му издадете само указанието. Всичко това е с цел сигурност. Не би си го простил, ако някое дете загине заради него.
Усетих как лека-полека омеквам към него. А и не че не вярвах в мотивите му, стоящи зад всичко това; просто ми действаше обезпокояващо. Когато някой прояви чак такъв интерес към теб, започваш да се чудиш какво точно се надява да получи.
- Какво правите?
И тримата извърнахме погледи към вратата, където Кланси седеше сковано и се взираше в мен. Течението от коридора зад него развяваше тъмната му коса и я караше да стърчи във всички посоки. Сърцето ми се сви при вида му, но не от страх.
- Подреждаме - обясни смутено Лизи. - Сбъркахме ли нещо?
Кланси се изтръгна от унеса, в който очевидно беше потънал.
- О, не, извинявайте, просто... Руби, ще дойдеш ли за момент? Май някой е объркал назначението ти.
Върнах папката на Лизи и за моя изненада, тя присви очи насреща ми.
- Назначена съм в склада - обясних, щом излязохме на верандата.
- Още не съм ти възлагал задължения - каза той. - Майк трябваше да е наясно.
Ще ми се да вярвам, че не съм от онези, които лесно се смущават - дори в присъствието на по-високи, по-силни или по-добре въоръжени от мен хора. Затова не мога да си обясня защо настръхнах така при мисълта, че разговарям не с кого да е, а с Кланси Грей. Синът на най-могъщия човек в страната. Американски принц със синя кръв във вените си, който носеше черна риза под черен пуловер с усукана плетка. Имаше дори кожен колан.
Скръстих ръце пред гърдите си.
- Напълно способна съм да се отплатя за престоя си тук с труд.
Всъщност под слънчевата светлина изглеждаше доста по-безобиден, отколкото на сянка. И по-нисък. Не беше изключено репутацията му да е добавила някой и друг сантиметър върху ръста му, но реално не беше много по-висок от мен, от което следваше, че Лиъм и Дунди стърчаха поне с глава над него. Не че това застрашаваше титлата му на Най-привлекателен мъж в личната ми класация.
Кланси беше слаб, но не мършав, добре поддържан, но не натрапчиво спретнат, сдържан, но не улегнал. Когато вятърът духна срещу нас, ми се стори, че носи одеколон, но това щеше да е абсурдно.
Радвах се, че сме вън на верандата, където всички хора около огъня можеха да ни видят. Не че очаквах да ми направи нещо - защо му беше? Усетих как ръцете ми се стягат пред мен, после падат до тялото ми, само за да обгърнат отново лактите ми, сякаш не можеха да решат какво искат да сторят.
Не бях забравила основната цел на идването си тук, но още нямах смелост да го помоля за помощ. Щом умееше да влиза в съзнанието на когото си пожелае, значи, очевидно владееше добре собствените си способности - защо тогава ми беше толкова трудно да му задам въпроса си?
След като всички тези деца му се подчиняваха така безусловно, изглежда, трябваше да е добър човек, нали така? Хората не проявяваха преданост ей така. Кланси излъчваше увереност, която го превръщаше в слънцето на тукашната галактика. Всичко и всички кръжаха в орбита около светлината му.